Джек Лондон - Малката стопанка на голямата къща

— Имаш пред вид?… — Тя любопитно погледна доктора, а след това пак Дик, който кимна.

— Точно това очаквах от теб, Червени облако — промълви тя с благодарност. — Но съгласен ли е доктор Робинсън?

Лекарят направи крачка напред, за да може тя да го види, и кимна глава утвърдително.

— Благодаря ви, докторе. И помнете — аз сама ще кажа кога.

— Боли ли много? — запита Дик.

Очите й бяха широко разтворени, тя се мъчеше да гледа храбро, но изразът им беше страшен и устните й затрепериха, преди за заговори.

— Не много, но е страшно, много е страшно. Не искам дълго време да понасям това. Аз ще ви кажа кога.

На устните й отново се изписа усмивка — беше й хрумнало нещо забавно.

— Странно нещо е животът, много странно, нали? И знаете ли що? Докато умирам, искам да слушам песни за любовта. Най-напред вие, Евън, изпейте „По циганските следи“… Помислете си само — едва преди час пяхме заедно! Хайде, Евън, моля ви.

Греъм погледна въпросително Дик, който направи знак с очи, че е съгласен.

— Пейте с жар, безгрижно и с увлечение, тъй както циганин пее на любимата си — настояваше тя. — И застанете по-далеч, ето там, за да мога да ви виждам.

И Греъм изпя цялата песен до последните й думи:

О’Май, застанал до вратата, безмълвен като статуя и със застинало лице, очакваше заповеди. О’Диър, онемяла от скръб, стоеше до главата на Паола. Вече не чупеше ръце, но тъй ги бе стиснала, че върховете на пръстите и ноктите й бяха станали бели. В дъното на стаята върху тоалетната масичка на Паола доктор Робинсън безшумно разтваряше в чаша таблетките за упойка и напълни спринцовката.

Когато Греъм свърши, Паола му поблагодари с поглед, затвори очи и помълча малко.

— А сега, Червени облако — каза тя, като отвори отново очи, — изпей ми песента за Ай-Кут и за жената — сладостна роса. Застани там, където беше застанал Евън, за да мога добре да те виждам.

И Дик запя:

— „Аз съм Ай-Кут, първият човек от племето нишинами. Ай-Кут е съкратено от Адам; баща ми беше койот, а майка ми — Луната. А това е Йо-то-то-ви, моята жена. Йо-то-то-ви е съкратено от Ева. Тя е първата жена от племето нишинами.

Аз, аз съм Ай-Кут. Това е моята жена, моята роса, моята капчица медена роса. Баща й и майка й са били Зората над Сиера и източният вятър, който подухва лете от планините. Те се наговорили и изпили цялата сладост на въздуха и земята, докато в мъглата на любовта им по листенцата на чафарала и мансанита се появила медена роса.

Йо-то-то-ви е моята медена роса. Чуйте ме! Аз съм Ай-Кут! Йо-то-то-ви е моята жена, моето пъдпъдъче, моята сърна, моята опияняваща жена, произлязла от тихия дъждец и плодородната земя. Тя се е родила в трепкащата ефирна светлина на звездите и зората, когато светът се е пробуждал и за мен тя е единствената жена от всички жени на земята“.

Тя отново затвори очи и замълча. Опита се да поеме въздух по-дълбоко, но немощно се закашля.

— Опитай се да не кашляш — каза Дик.

Те видяха как тя сви вежди и с усилие на волята се мъчеше да превъзмогне дразненето в гърлото, което можеше да ускори края.

— О’Диър, ела тук, за да те виждам — каза тя, когато отвори очи.

Китайката се подчини. Очите й бяха пълни със сълзи, тя не виждаше къде стъпва и доктор Робинсън трябваше да я хване за ръка.

— Сбогом, О’Диър. Ти винаги си била добра с мен. А аз може би не всякога съм била добра с теб. Прощавай и помни, че мистър Форест винаги ще бъде за теб и баща, и майка… а всичките ми украшения от яспис стават твои.

Тя затвори очи в знак, че краткият разговор е свършил. Пак я замъчи кашлицата, която заплашваше да се усили.

— Аз съм готова, Дик — каза тя с отслабнал глас. Очите й бяха все още затворени. — Иска ми се да заспя, да се унеса. Готов ли е докторът? Ела по-близко. Дръж ми ръката както тогава, когато беше… малката ми смърт.

Тя обърна очи към Греъм. Дик извърна глава да не гледа — знаеше, че последният й поглед към Греъм ще бъде пълен с любов също тъй, както и последният й поглед към него.

— Веднъж, много отдавна — обясни тя на Греъм — трябваше да легна на операционната маса и накарах Дик да стои до мен и да държи ръката ми, докато ме упоят. Помниш ли, Дик, Хенли наричаше това „опияняващ мрак“ или „малката смърт в живота“. А то не бе никак трудно.

Смълчаха се всички. Тя продължаваше да гледа Греъм. След това обърна глава и погледна Дик, който, коленичил до нея, я държеше за ръката.