Джек Лондон - Малката стопанка на голямата къща

— Наистина обичам една жена, единствено нея — повтори Дик. — Изтекоха дванадесет години, но я обичам тъй, както някога, пак тъй безумно, със същото сладко безумие. Той замлъкна. Настъпи мълчание. Напрегнат и в очакване, той не се осмеляваше да го наруши.

— Има една дреболия, която още малко щях да забравя да ти кажа — пак заговори тя, тихо и бавно, но съвсем отчетливо. — Обичам те. Никога не съм те обичала тъй много, както сега. След като изтекоха дванадесет години, ти най-накрая ме увлече тъй, че ме завладя цялата. Беше ме завладял още в началото, но не го разбирах. А сега вече разбрах веднъж завинаги.

И тя бързо окачи слушалката.

Със съзнанието, че е разбрал какво изпитва осъденият на смърт, когото помилват в единадесетия час, Дик остана замислен, без да забелязва, че слушалката е още в ръката му. Накрая влезе Бонбрайт от стаята на секретарите и го подсети.

— Обади се пак мистър Бишъп — обясни Бонбрайт. — Счупила се една от осите на колата им. Позволих си да изпратя една от нашите коли да ги доведе.

— И вижте какво могат да направят нашите механици — колата им трябва да се поправи — каза Дик, след като кимна одобрително на Бонбрайт.

Останал сам, той се изправи, протегна се и разсеяно закрачи из стаята.

— Ех, Мартинес — обърна се той към празното пространство, — на какво хубаво представление щеше да бъдеш зрител днес следобед! Никога не ще узнаеш какво си пропуснал.

От номератора избра телефона на Паола и позвъни. Обади се О’Диър и бързо повика господарката си.

— Искам да ти изпея една малка песничка, Поли — каза той и запя един от старите негърски „спиричуълз“ 25 25 Спиричуълз — религиозни песни на американските негри, подобни на баладите в народното творчество. Б. пр. :

Ето и аз искам да ми повториш онова, което каза преди малко — за себе си, за себе си…

Разнесе се смехът й тъй весел, че той потръпна от радост.

— Червени облако, обичам те — каза тя. — Вече реших. Не ще имам на света друг мъж освен теб. Сега бъди добър и ме остави да се облека. И без това едва ще смогна да се приготвя за обед.

— Нека дойда при теб. Само за малко — помоли я той.

— Не още, нетърпеливецо. След десет минути. Остави ни най-напред да свършим с О’Диър. Тогава ще бъда съвсем готова за лова. Слагам костюма на Робин Худ — нали го знаеш, зеления, обшит с кожи и с дългото перо. Вземам моята пушка 30–30. Достатъчно тежка е за кугуари.

— Ти ме караш да бъда много щастлив — продължи Дик.

— А ти ме караш да закъснявам. Затвори телефона… Червени облако, в тая минута те обичам още повече.

Той окачи слушалката и в същия миг изненадан почувствува, че нещо в него му пречеше да повярва, че е наистина тъй щастлив, както твърдеше. В ушите му още звучеше предизвикателната, подлудяваща мелодия на песента „По циганските следи“, която двамата пееха с такова увлечение.

Нима тя си бе само поиграла с Греъм? Или си играеше с него? Никога по-рано не се бе държала така, поведението й беше неразбираемо. И докато се мъчеше да проумее всичко това, пред очите му отново изплува познатата картина: в лунната светлина, притиснала се до Греъм, обърнала устни към него, тя привлича главата му за целувка.

Недоумяващ, Дик поклати глава и погледна часовника си. Както и да е, след десет минути, дори още по-скоро, тя ще бъде в прегръдките му и той ще узнае всичко.

Минутите се нижеха отчайващо бавно. Той закрачи към нейното крило, спря се, запали цигара, пое дима само веднъж и веднага я захвърли. След това се вслуша в тракането на пишещите машини, което се чуваше откъм стаите на секретарите му. Оставаха още две минути. Знаеше, че за една минута ще стигне до вратата без дръжка, затова постоя във вътрешния двор, загледан в дивите канарчета, които се къпеха във фонтана.

В мига, когато стреснатите птички отлетяха като трептящо златно облаче, в което преливаха всички цветове на дъгата, Дик изтръпна: горе в крилото на Паола се бе разнесъл изстрел. Той позна, че беше от нейната пушка 30—30 и бързо прекоси двора. „Тя ме изпревари“ — беше първата му мисъл. И онова, което само преди миг беше загадка за него, сега се вряза в съзнанието му тъй ясно, като пушечния изстрел.

Тичешком премина двора и стълбите, втурна се през вратата, която остана широко отворена зад него, а в мозъка му като с чук се набиваше мисълта: „Тя ме изпревари, тя ме изпревари.“