Джек Лондон - Малката стопанка на голямата къща

— Дик — извика тя. — Ти ми каза какво е на сърцето ти, но не ми каза какво ти е в главата. Да не направиш някоя глупост. Нали помниш случая с Дени Холбрук. Внимавай — да няма злополуки в лова!

Той поклати глава и я погледна развеселен, сякаш подозрението й му се стори забавно, а вътрешно се почуди на верния усет, с който тъй точно бе отгатнала намеренията му.

— Да изоставя всичко това? — слъга той, като обхвана с широк жест къщата, чифлика и всичко наоколо им. — И книгата за селекцията, и първото годишно изложение на добитък, което е вече почти организирано?

— Наистина глупаво би било — съгласи се тя с прояснено лице. — Но, Дик, знай, че в моите колебания… — Тя се спря, като търсеше думи, и подобно на него обгърна с широк жест всичко — Голямата къща ведно с цялото богатство наоколо и добави: — Всичко това няма никакво значение. Наистина никакво.

— Сякаш не го знаех — увери я той. — Ти си най-безкористната от всички жени, които…

— И знаеш ли какво, Дик — прекъсна го тя, озарена от нова мисъл, — ако обичах Евън тъй безумно, както ти мислиш, щях да бъда тъй безразлична към теб, че щом няма друг изход, една ловна злополука би била добре дошла за мен. Но ти виждаш, че не искам. Помисли върху това. Казвам го нарочно така грубо, защото знам, че само в суровия реализъм вярваш.

Неохотно тя направи още една крачка, след това извърна глава и прошепна през рамо:

— Червени облако, много, много ми е мъчно… И въпреки всичко аз съм тъй щастлива, че още ме обичаш.

Дик успя да се погледне в огледалото, преди да се върне Блейк. Лицето му бе застинало в същия израз, който бе изплашил гостите снощи. Сякаш се бе запечатал завинаги. „Нищо чудно — помисли си той. — Не можеш да сдъвчеш сърцето си със зъби и да смяташ, че няма да останат следи.“

Той се отправи с бавни крачки към спалната веранда и погледна снимката на Паола под барометрите. Обърна я наопаки, седна на леглото и погледна известно време стената, която беше сякаш оголяла. След това отново обърна снимката.

— Бедното дете — промълви той. — Не е лесно да се пробудиш тъй късно!

Както гледаше портрета, изведнъж пред очите му изплува познатата картина: тя, обляна в лунна светлина, прегръща Греъм и привлича главата му за целувка.

Дик скочи на крака и разтърси глава, за да пропъди мъчителното видение.

Към девет и половина той свърши с писмата и почисти масата — останали бяха само някои бележки, които му трябваха за разговора със завеждащите отглеждането на късорогите и на шайърските стада. Подал глава през прозореца, той усмихнат махаше за сбогом на Лют и Ернестина, седнали в лимузината, когато влезе Менденхол. Както на него, така и на Мансън след това, Дик мимоходом успя в текущия разговор да внуши много неща относно плановете си за бъдещата селекция.

— Трябва особено внимателно да следим младите бикове от потомството на Крал Поло — каза той на Мансън. — Имаме всички основания да получим още по-добър екземпляр от него, особено от кръстоските му с Фавън, Алберта Мейд и Нели. И тази година не излезе нищо, но следната или по-другата година, рано или късно от потомството на Крал Поло ще получим бикове, достойни да получат премии.

В разговора си с Менденхол Дик също наблегна на своите планове и идеи за бъдещата селекция.

След като те си отидоха, той се обади на О’Джой по домашния телефон и му заръча да заведе Греъм в оръжейното помещение, за да си избере пушка и друго, каквото му потрябва.

Но той не знаеше, че в единадесет часа Паола се бе качила по тясната стълба откъм библиотеката и притаена зад полиците с книги, слухтеше. Беше дошла с намерение да влезе, по шумът от гласове й попречи. Чу го да говори по телефона с Хенли за отводния тръбопровод на язовира Бъкай.

„А между другото — долиташе до нея гласът на Дик — прегледахте ли сведенията за Мирамар?… Много добре. Не ги вземайте под внимание. Категорично съм против тях. Вода там има. Не се съмнявам, че на неголяма дълбочина ще можем да пробием сондаж за артезиански кладенец. Изпратете съоръженията, започнете сондажите. Почвата там е неимоверно богата и за пет години стойността на това забутано и безводно място ще се удесетори…“

Паола въздъхна и заслиза по спиралната стълба обратно към библиотеката.

„Червеният облак е непоправим, той винаги ще сее желъди — мислеше си тя. — Светът на неговата любов се руши наоколо му, а той спокойно обмисля планове за язовири и за артезиански кладенци, за да може в бъдеще да насади повече желъди.“