Джек Лондон - Малката стопанка на голямата къща

Дик никога не узна, че в мъката си Паола бе дошла тъй близо до него и си бе отишла. Той излезе пак на верандата и, разбира се, не безцелно: искаше за последен път да прегледа бележника до леглото си. Всички работи на Голямата къща бяха в ред. Оставаше само да се подпишат продиктуваните сутринта писма, да се отговори на някои телеграми, след това обед и — на лов из хълмовете над Сикамор. О, той щеше да разиграе всичко както трябва. Вината ще падне на Немирница. И щеше да се погрижи да има очевидци — впрочем един беше достатъчен: или Фрьолиг, или Мартинес. Две очи са достатъчни, за да видят как юздата се скъсва, кобилата се изправя на задните си крака и пада заедно с него в храстите. А когато зад завесата на храстите проехти изстрел, очевидецът неволно ще свърже падането със злополуката.

Мартинес беше по-емоционален от скулптора и Дик реши, че е по-подходящ за очевидец. Ще направи тъй, че той да бъде до него по тясната пътека, където Немирница трябваше да го хвърли от седлото. Мартинес беше слаб ездач. Още по-добре. Няма да е лошо, обмисляше Дик, да накара Немирница да се разлудува и покаже целия си зъл нрав една-две минути преди катастрофата. Така всичко ще изглежда по-правдоподобно. А това ще възбуди и коня на Мартинес, следователно и Мартинес ще бъде неспокоен и не ще може да види добре какво става.

Изведнъж Дик стисна юмруци до болка. Малката стопанка беше полудяла. Иначе той не можеше да си обясни тази излишна жестокост: през отворения прозорец на концертната стая долиташе нейният глас и гласът на Греъм. Двамата пееха „По циганските следи“.

Той остана със стиснати юмруци до края на песента. А те я изпяха с увлечение, гласовете им звучаха предизвикателно. Най-после заглъхнаха и последните тонове на тази влудяваща песен. Той продължи да стои изправен — чу как тя със смях се откъсна от Греъм и отиде към своето крило. От нейните веранди все още долиташе смехът й — тя дразнеше и шеговито укоряваше О’Диър за някакви несъществуващи простъпки.

Някъде отдалеч се дочу глухо характерното цвилене на Планинец, Крал Поло надаваше могъщо мучене, а кобилите и юниците отговаряха на техния зов. Вслушан в тези властни повици на пролетта, Дик въздъхна и каза гласно:

— Все пак оставих следа върху тая земя, сега тя е по-хубава. Не е лошо човек да заспи с такава мисъл в главата си.

Телефонът до леглото на Дик иззвъня. Той се надигна и взе слушалката. Същевременно погледна през големия двор, към верандите на Паола. Бонбрайт му обясни, че Чонси Бишъп, който пристигнал с кола в Елдорадо, искал да говори с него. Тъй като Бонбрайт знаеше, че Чонси Бишъп е издател и собственик на вестник „Сан Франциско Диспеч“, твърде влиятелен човек и освен това стар приятел на Дик, беше сметнал за нужно да го свърже направо.

— Тръгнете насам — ще пристигнете точно за обед — каза Дик на собственика на вестника. — Освен това бихте могли и да пренощувате… Оставете ги тези ваши специални кореспонденти. Днес следобед отиваме на лов за кугуари. Обезателно ще ударим. Проследили сме леговището им… Коя? Какво пише тя?… Какво от това? Тя може да остане в чифлика и ще събере материал не за една, а за няколко статии по най-различни въпроси, а специалният дописник ще може след това да опише интересните изживявания при лова на кугуари … Но да, разбира се. Ще му дам такъв кон, който и дете ще може да язди.

„Колкото повече хора, толкоз по-забавно, особено бъбриви журналисти“ — пошегува се Дик сам със себе си. Нямаше да падне по-долу от дядо си Джонатан Форест — ще инсценира не по-лош финал.

„Но защо трябваше Паола да проявява излишна жестокост? Как можа няколко минути само след техния разговор да пее «По циганските следи»?“ — питаше се Дик и същевременно долавяше в слушалката откъслечни думи от далечен разговор — Чонси Бишъп убеждаваше специалния кореспондент на вестника да участвува в лова.

— Уговорихме се, нали, пристигайте бързо — каза накрая Дик на Бишъп. — Веднага ще се разпоредя за три коня. На вас ще дам пак дорестия, който яздихте миналия път.

Едва бе успял да окачи слушалката, когато телефонът звънна отново. Този път беше Паола.

— Червени облако, скъпи мой Червени облако — заговори тя, — разсъждаваш съвсем погрешно. Мисля, че теб обичам повече, в момента тъкмо решавам, и то в твоя полза. А сега, за да ми помогнеш да се уверя, повтори ми още веднъж онова, което ми каза преди малко… Помниш, нали… „Обичам една жена, единствено нея. Изтекоха дванадесет години, но я обичам тъй, както някога, пак тъй безумно, със същото сладко безумие…“ Повтори ми го, Червени облако.