Джек Лондон - Малката стопанка на голямата къща

— Да, за Робинсън. Успях да го намеря в кабинета му. Той е млад, но способен хирург — обясни Дик на Греъм. — Има самообладание и здрави нерви, на него вярвам повече, отколкото на мнозина старци с голямо име. А вие какво ще кажете, мистър Хенеси? Има ли някаква надежда?

— Положението изглежда доста лошо, макар че аз не мога да съдя, защото съм само ветеринарен. Робинсън ще каже. Трябва да се чака. Нищо друго не можем да направим.

Дик кимна и излезе на спалната веранда на Паола, за да провери не се ли чува моторът на бегача на Калахън. Дочу някакъв шум: това беше лимузината, която пристигна бавно, а след това бързо се понесе. Греъм излезе на верандата и застана до него.

— Простете, Форест — каза той. — В първата минута не можах да разбера. Заварих ви тук и помислих, че сте били при нея, когато се е случило. Изглежда, че е злополука.

— Да, бедното дете — потвърди Дик. — А тя тъй се гордееше, че никога не е непредпазлива с огнестрелно оръжие.

— Прегледах пушката — каза Греъм, — но не открих никаква повреда.

— Тъкмо затова е станало нещастието. Повредата се е отстранила и пушката е гръмнала.

И докато Дик говореше с Греъм и нагласяваше лъжата така, че дори Греъм да не се усъмни, той вътрешно си даваше сметка колко добре бе изиграла всичко Паола.

С Греъм бе изпяла за последен път „По циганските следи“, за да се сбогува с него и за да не отгатне той намеренията й. По същия начин бе заблудила и него. Последните й думи по телефона, че в света не ще има друг мъж освен него бяха думи за сбогом.

Той остави Греъм и се отдалечи към другия край на верандата.

— Да, тя все пак намери сили в себе си — промълви той с разтреперани устни. — Бедното дете. Не можа да избере между нас двамата и ето как разреши въпроса.

Чу се моторът на пристигащата спортна кола. Дик се върна при Греъм и двамата заедно влязоха в стаята да посрещнат лекаря. Греъм беше неспокоен: личеше, че не желае да се махне, а чувствуваше, че трябва.

— По-добре останете, Евън — каза му Дик. — Тя обичаше да бъде с вас и ако отвори очи и ви види, ще се зарадва.

Дик и Греъм се отдалечиха, докато доктор Робинсън преглеждаше Паола. Той се изправи с вида на човек, разбрал, че всичко е окончателно решено. Дик го погледна въпросително. Робинсън поклати глава.

— Нищо не може да се направи — каза той. — Въпрос на часове, а може би на минути. — Той се поколеба и внимателно се вгледа в Дик. — Ако вие разрешите, мога да направя така, че тя да си отиде, без да страда. Не е изключено да се върне в съзнание и да се мъчи известно време.

Дик мълчаливо закрачи из стаята, след това се обърна към Греъм:

— Защо да не поживее още, макар и съвсем малко? В случая болките нямат значение. Така или иначе, тя скоро ще престане да страда. Тъй бих поискал аз, ако бях на нейно място, така бихте искали и вие. Тя обичаше живота, всеки миг от него. Защо да я лишаваме от кратките минути, които са й отредени?

Греъм направи знак, че е съгласен, и Дик се обърна към доктора:

— Ще можете ли да я върнете в съзнание, нямате ли някакви възбудителни средства? Ако можете, сторете го. А започне ли много да се мъчи, ще й помогнете да си отиде безболезнено.

Когато клепките й трепнаха и тя отвори очи, Дик даде знак на Греъм да се приближи редом до него. На лицето й първо се изписа само учудване, след това погледът й се спря на Дик, после на Греъм и като ги позна, болезнено се усмихна.

— Аз…, мислех, че вече съм умряла — каза тя.

Но в същия миг я обзе нова мисъл, която Дик прочете в изпитателния й поглед, отправен към него. Тя искаше да разбере досеща ли се той, че нещастието не е станало случайно. Той не се издаде. По-добре беше тя да си отиде с мисълта, че планът й е сполучил.

— Колко… колко… съм се лъгала — каза тя. Тя говореше бавно, едва чуто и на пресекулки — очевидно всяка дума й причиняваше, болка. — Винаги бях тъй уверена, че няма да ми се случи нещастие по невнимание… а ето сега какво направих.

— Да, просто срамно — съгласи се Дик. — Но какво стана? Засечка?

Тя кимна в отговор и болезнената усмивка отново се изписа на устните й — тя се мъчеше да изглежда смела. С тон на капризно дете тя каза:

— О, Дик, тичай да доведеш съседите да видят какво е направила малката Паола. Много ли е лошо? — запита тя. — Кажи истината, Червени облако, ти ме познаваш — добави тя, след като за първи път Дик се бе поколебал, преди да й отговори.

Той само поклати глава.

— Ще трае ли дълго? — запита тя.

— Няма да е дълго — отговори Дик. — Но всеки момент може да се облекчи.