Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

Хоук мълчаливо хвърли всичко, което носеше, на палубата. След това се хвана за перилата и се изтегли с ръце на борда с едно мощно движение.

Ейнджъл зяпаше, сякаш не вярваше на очите си. Хоук се наведе и взе кофата от ръцете й.

— Кое е трудното? Почистването на омарите ли?

След няколко секунди Ейнджъл осъзна, че Хоук не се шегуваше. Той наистина не знаеше какво бе имала предвид тя. Ейнджъл хвърли един поглед към небето и се запита защо животът разпределяше толкова нечестно физическите дарби.

— Качването в проклетата лодка — каза с отвращение Ейнджъл. — Това е трудното, поне за нас, обикновените смъртни.

Хоук изглеждаше изненадан, но след малко я разбра. Мустаците му затрепериха, докато се опитваше да не се разсмее. Като държеше главата си наведена и без да бърза, той постави кофата така, че да не бъде преобърната от някое невнимателно движение.

Ейнджъл се усмихна въпреки неудобството от ограниченията на собственото си тяло.

— Давай — каза тя. — Смей се. Ще ти го върна.

Тихият мъжки смях накара тръпки да полазят по тялото й. Хоук вдигна глава и се наведе към нея през перилата.

Тя забеляза, че два от зъбите му бяха леко изкривени, а по горната извивка на устната му се виждаше някакъв белег. Несъвършенствата на усмивката му само я правеха по-красива за Ейнджъл, както несъвършенствата, които правеха стъклото, с което работеше, уникално.

След това усмивката изчезна и останаха само вперените в нея кафяви очи.

— Нека да ти помогна — предложи Хоук.

— Ще ми дадеш на заем крилата си, така ли? — отвърна сухо Ейнджъл.

— В известен смисъл.

Хоук я улови под мишниците и я вдигна, извърна се и я спусна на палубата, без да удари глезените й в перилата. Намръщването, което тя се опита да прикрие, не му убягна и той я пусна много нежно.

Ейнджъл въздъхна и накара тялото си да се отпусне въпреки болката, която й причиняваше раната на гърба. Знаеше, че ако се опита да се пребори с болката, само щеше да влоши положението. Тя вдъхна внимателно и размърда рамото си.

— Съжалявам — каза Хоук. — Не исках да те нараня.

— Ти не ме нарани.

— Но ти се намръщи от болка.

— Гърбът ми все още ме наболява — каза Ейнджъл.

— Дай да видя.

Тя се поколеба за миг, защото си спомни последния път, когато Хоук бе промил раните, оставени от кукичката. Този път обаче Ейнджъл имаше бански под блузата си и беше посред бял ден, а не късно следобед, когато здрачът над океана ставаше някак загадъчен.

„Освен това този път вече знам, че ангел и ястреб са лоша комбинация в леглото.“

— Добре — съгласи се тя.

Обърна гръб на Хоук и разкопча бързо дрехите си. Когато размърда рамене, за да измъкне ръцете си от дългите ръкави на блузата, отново усети болка и се намръщи.

— Исках да накарам Дери да погледне раната, но…

Хоук пое рязко дъх и Ейнджъл млъкна. Тъмните му очи оглеждаха раната. Двете места, на които се беше забила кукичката, бяха отекли и бяха горещи на пипане.

Хоук стисна устни. Спомни си как Ейнджъл се бе хвърлила пред него, за да защити лицето му.

А той й се бе отплатил, като я бе наранил още по-дълбоко.

— Кога за последен път си я промила?

Ейнджъл се стегна при грубостта в тона му.

— Не мога да стигна раната.

Хоук изруга тихо.

— Ще стопля вода — каза той.

Ейнджъл понечи да възрази, но осъзна, че нямаше смисъл. Погледна към слънцето.

„Има достатъчно време за риболов — помисли си тя. — Цял следобед. Може дори да остане време да подремна малко.“

Миналата нощ не бе спала добре, защото сетивата й бяха останали напрегнати в присъствието на Хоук. Дори ако лодката беше по-голяма, едва ли щеше да спи по-добре. Понякога самата мисъл, че двамата с Хоук деляха един и същ свят, беше достатъчна, за да разстрои Ейнджъл.

Когато Хоук стопли водата, Ейнджъл разгъна едно одеяло на кърмата, където бе спала миналата нощ. След това легна предпазливо по корем.

Не й беше студено, въпреки че беше само по бански костюм. Слънцето се намираше точно над яхтата и обливаше с топлина и светлина закътания залив. Яхтата се поклащаше леко.

Лек ветрец се промъкваше между клоните на дърветата, караше ги да потрепват и да въздишат.

— Будна ли си? — попита тихо Хоук.

— А-ха — отвърна Ейнджъл.

Тя се обърна да го погледне, твърде отпусната, за да мисли как да съставя цели изречения.

Хоук я гледаше с желание, което едва успяваше да прикрие. Клепачите й хвърляха сенки, които трептяха върху бялата й кожа. Слънцето беше зачервило леко бузите й, а спокойствието бе смекчило устните й в пълни, чувствени извивки. Банският костюм беше с цвета на очите й и блестеше леко.