Елизабет Лоуел - Жена без лъжи

— Колкото по-дебела е черупката, толкова по-вкусно е месото.

— Аз не си спомням точно така тази народна поговорка.

— Нов свят, нова поговорка — отвърна кратко Ейнджъл.

Тя разтърси силно капана. След това с бързо движение сграбчи объркания омар и го понесе към кофата.

Хоук нави жълтото въже, взе капана и последва Ейнджъл, като на всяка крачка се питаше как нещо толкова меко и копринено като Ейнджъл бе оцеляло в един свят, в който владееха зъби и нокти.

След това той си спомни колко сръчно тя бе уловила омара и ъгълчетата на устата му се извиха нагоре.

Може би по-подходящият въпрос беше как зъбите и ноктите можеха да оцелеят в присъствието на един ангел.

Хоук се върна от яхтата на сушата. Ейнджъл го чакаше легнала по корем на едно старо одеяло. Беше подпряла брадичка на дланите си и наблюдаваше огромните пчели, които прелитаха от цвят на цвят между дивите цветя.

— Съжаляваш ли цветята? — попита я Хоук.

— Какво? — измърмори Ейнджъл. — Защо трябва да ги съжалявам?

— Пчелата се мести от цвят на цвят, пие сока на цветята и отлита без дори да погледне назад.

— Това е гледната точка на пчелата — Ейнджъл изви устни в лека, тайна усмивка.

Хоук забеляза усмивката й, докато Ейнджъл се обръщаше грациозно и сядаше, за да вземе кутията безалкохолно. Хоук отвори сръчно кутията и й я подаде.

— Че има ли друга гледна точка? — попита я, докато отваряше бирата си.

— На цветето.

— И каква е тя? — попита Хоук, като се наслаждаваше на женствената усмивка на Ейнджъл.

— Цветето сменя пчела след пчела.

Ъгълчетата на устата на Хоук се раздвижиха под мустаците. Блеснаха бели зъби и се чу тихият, плътен звук на мъжки смях.

Ейнджъл наблюдаваше смаяно промяната, която беше настъпила у Хоук. Твърдите линии на лицето му се смекчиха и сега той изглеждаше по-млад, по-открит. Преди беше смятала красотата му за сурова; сега, когато се беше разсмял, й се струваше по-красив от езически бог.

Тогава Хоук се обърна и се усмихна на Ейнджъл. Тя се почувства, сякаш й бяха дали слънцето след години, прекарани в мрак. Синьо-зелените й очи поглъщаха жадно всеки миг.

— Пчела след пчела — каза той и поклати глава, без да престава да се усмихва. — Ейнджъл, ти си… специална.

— Ти също. А когато се усмихваш — добави тя дрезгаво, — си направо невероятен.

Изненадата промени отново лицето на Хоук. Очите, които бяха заблестели от смеха, заблестяха, когато осъзна, че както винаги Ейнджъл бе казала истината. Независимо колко внимателно се взираше в очите й, виждаше в тях само радост. Сенките на страха и безпокойството липсваха.

— Трябва да се усмихвам по-често — каза тихо Хоук.

— Да — съгласи се Ейнджъл и го погледна в очите. — Това ще бъде… специално.

Ръката на Хоук се плъзна бавно към ръката на Ейнджъл. Върховете на пръстите му проследиха извивката на едната й вежда, правата линия над носа й и вдлъбнатината под едната висока скула. Искаше му се да наведе глава и да я вкуси много нежно, да почувства топлината на кожата й под устните си.

Вместо това Хоук продължаваше да се усмихва на Ейнджъл и усещаше как нейната усмивка прониква в него и превръща всичко, до което се докоснеше в ярки цветове. Той отдръпна бавно ръката си, преди удоволствието в погледа й да бе засенчено отново от страха.

— Какво друго трябва да направим, за да си осигурим вечерята? — попита Хоук.

Въпреки че се беше обърнал с гръб и събираше остатъците от импровизирания пикник, Ейнджъл долови дрезгавата нотка в гласа му. Внезапно тя осъзна, че бе стояла напълно неподвижно, докато пръстите му бяха запаметявали лицето й.

По тялото й премина тръпка, когато си спомни какво означаваше да стигне до интимност с Хоук. Отначало нежно, а след това болезнено преживяване.

— Р-риба — каза Ейнджъл. След това се изкашля и опита отново. — Риба.

Хоук погледна към входа на залива. Вятърът все още не беше утихнал и вълните бяха твърди силни.

— Може би трябва да се задоволим с мидите и омарите — каза той с изпълнен със съмнение глас.

— В залива — побърза да обясни Ейнджъл — има треска.

— Сьомга?

Ейнджъл въздъхна.

— Съмнявам се, но е възможно.

„Дори да получиш усмивка от ястреб.“

Двамата събраха всичко. Този път Ейнджъл мина през водата. Денят беше топъл и водата в плиткото не беше толкова студена. Когато стигна до яхтата, водата стигаше едва до извивката на бедрата й.

— Сега идва трудното — каза Ейнджъл, докато местеше кофата в другата си ръка.