— Пред хората ще му вярвам. Но спалнята е уединено място, далеч от хорските очи и уши. Аз ще имам наследници.
— Слава богу, че харемът на султана те върна към живота — отбеляза Саймън. — Съпругата ти няма да има повод да се оплаче от теб, когато дойде времето да се правят наследници. Момичетата от харема притежаваха възхитителни умения.
За миг Доминик си представи Мег в постелята си, представи си как разстила косите й като нежен огън по възглавниците, преди да разтвори бедрата й и да се потопи цял в един друг нежен огън. При мисълта за това кръвта му пламна като суха трева.
— Въпросът е как да вкараш жената в леглото си — каза раздразнено Доминик, опитвайки се да потуши огъня в кръвта си.
— Съмнявам се, че в тази крепост има жена, която не би била щастлива да ти се отдаде.
— Има една — сухо отвърна Доминик.
— Тайнствената Маргарет.
Не лейди Маргарет бе жената, която имаше предвид Доминик, но той не каза нищо. Вместо това започна енергично да търка тялото си с кърпата.
— Съвсем скоро лейди Маргарет ще преклони глава — каза Саймън след кратка пауза. — Тя е дама и знае своите задължения. Може и да не й харесва, но ще ги изпълни. Колкото до останалото, винаги можеш да разчиташ на местните жени. Или на Мари.
— Хубава блудница, но все пак блудница. Доведох нея и другите като нея не за себе си, а за моите рицари. Не желая неприятности с васалите си заради техните дъщери.
— Знам. Само че аз съм единственият, който вярва в това.
Доминик изръмжа и продължи да търка тялото си с все сила. Мисълта, че някой от рицарите му може да се озове насаме с девойката от птичарника, го изпълваше с дива ярост.
— Най-добре ще е да предупредя рицарите си още веднъж — решително заяви той. — Не бива да закачат местните момичета. Особено едно от тях с коса като пламък, кожа като сметана и очи, сияйни като най-скъпите султански смарагди.
Саймън вдигна изненадано вежди.
— Мислех, че не понасяш женички с лица като суроватка.
— Има разлика между сметана и суроватка — отсече Доминик.
— Изглежда, че здравата си хлътнал по тази жена. Това е нещо необичайно за теб.
Доминик сви рамене.
— Тя е необичайна жена. Доста по-чиста от обикновените селски девойки, с изящни крайници и деликатни ръце.
— Винаги си предпочитал зрели, дащни жени. Разцъфнали рози, копнеещи за сладкото жило на пчелата.
— Да.
— Тя такава ли е?
Усмивката на Доминик накара Саймън да избухне в смях.
— Ще бъде — каза, Доминик. — Хареса ме, макар че това я смути. Ах, какво удоволствие ще бъде да я прелъстя… Тя е самата пролет, сезонът на желанието. Мъжът, който спи в топлите й обятия, никога не ще познае зимата. Тя ще… — Той внезапно млъкна и се обърна към вратата, откъдето се чуха забързани стъпки.
— Лорд Доминик — извика валетът иззад завесата.
— Какво има? — нетърпеливо попита Доминик. — Откри ли я?
— Компаньонката на лейди Маргарет иска да говори с вас. Казва, че било много важно, господарю.
— По дяволите — измърмори Доминик, след което уви кърпата около кръста си, грабна наметалото и го метна на раменете си, за да се предпази от леденото течение. — Защо все става така, че единствените жени, които намираме, са тъкмо онези, които изобщо не искаме да виждаме? — сърдито възкликна той.
Саймън отвори уста да каже нещо, но Доминик не беше свършил.
— Лагерна пачавра с лице като суроватка… — измърмори под носа си той. — Господи, колко ме дразни тази жена.
— Това какво означава — „да“ или „не“ на молбата на Едит да бъде приета? — попита Саймън.
— Покани добрата вдовица да влезе — каза Доминик вече с нормален тон.
Едит навярно беше стояла до самата врата, защото завесите тутакси се разтвориха и тя пристъпи в стаята. Когато съзря оскъдното облекло на Доминик, очите й се ококориха смаяно.
— Говори — раздразнено я подкани той. — Къде е господарката ти?
— Лейди Маргарет моли да я извините, но се чувства неразположена — припряно отговори Едит.
Но Саймън забеляза, че въпреки смущението си вдовицата буквално изяжда с бледосините си очи полуголото, току-що изкъпано тяло на воина, застанал пред нея.
При вида на нейните безлични черти, рядка коса и тънки устни на Доминик му се прииска отново да е сред сарацинските жени. Те имаха съблазнителна тъмнозлатиста кожа и блестящи черни очи. В сравнение с тях всички жени от Севера изглеждаха бледи и скучни като селско сирене.
Всички освен едно зеленооко момиче, което бе побягнало от него с цялата бързина, на която бяха способни стройните му крака. Споменът за това все още изпълваше Доминик с гняв.
Читать дальше