Елизабет Лоуел - Най-силната магия

По дяволите! От кога жените взеха да се плашат от една нежна ласка?

— Неразположена, така ли? — повтори той с престорена загриженост. — Не е нещо сериозно, надявам се?

— Баща й е болен. Това не е ли сериозно?

— Аз съм бъдещият й съпруг. — Зъбите на Доминик блеснаха като тънка бяла черта под черната брада. — Това не е ли сериозно?

Студената му усмивка накара Едит да трепне и да пристъпи неволно от крак на крак. При движението гънките на износената й вълнена туника се разлюляха като вълни.

— Разбира се, милорд.

— Предай на лейди Маргарет моите поздрави и горещото ми желание да се запозная с бъдещата си съпруга — натъртено каза Доминик. — Саймън, подаръкът.

Брат му се поколеба.

Доминик вдигна заплашително лявата си вежда.

Саймън кимна отсечено, отмести захвърлените от Доминик дрехи и отвори малкото ковчеже, пълно с бляскави накити. Отвътре извади красивата брошка, която брат му бе избрал за подарък на своята упорита невяста.

— Занеси й я — каза Доминик, като махна небрежно с ръка. — Скромен израз на почитта ми към моята бъдеща съпруга.

Саймън пристъпи напред и постави брошката в дланта на Едит. Щом почувства тежестта на златния накит и видя прекрасния зелен скъпоценен камък, който бе по-голям от нокътя на палеца й, вдовицата нададе смаяно възклицание.

— Виж ти, досущ като цвета на очите на лейди Маргарет!

Доминик тутакси си спомни за момичето от птичарника и присви замислено очи. Мег бе прекалено горда и будна за ратайска дъщеря. Трябваше да си даде сметка за това още тогава и сигурно щеше, ако не бе заслепен от чувствените извивки на устните и гърдите й.

— Това обичайно ли е за васалите на Блакторн? — нехайно попита Доминик.

— Не, господарю. Никой освен нея и майка й няма такива зелени очи. Това е отличителният белег на друидската кръв.

Очите на Доминик се присвиха още повече.

Саймън наблюдаваше напрегнато брат си. Беше виждал това хладно, преценяващо изражение много пъти в миговете преди началото на битка. Но сега нямаше въоръжен противник, нямаше бойни рогове, призоваващи рицарите да бранят Божия град.

— Толкова е тежка, милорд — каза Едит. — Всяка дама би се гордяла да носи такъв красив подарък.

Пръстите й погалиха брошката с нескрита завист.

Доминик погледна Саймън и кимна едва-едва.

Без да каже и дума, Саймън се обърна, отиде отново до ковчежето и в продължение на няколко мига разрови съдържанието му. Тихият, неповторим звук на златни монети и накити отекна като музикален шепот в тишината.

Открил най-после онова, което търсеше, Саймън измърмори нещо, обърна се към брат си и му показа друга брошка.

Доминик кимна нетърпеливо.

Саймън пристъпи към Едит, пое свободната й ръка и постави накита в дланта й. Тази брошка нямаше скъпоценен камък, но тежестта й бе свидетелство за нейната стойност. Стресната, вдовицата вдигна очи и срещна студения сребрист поглед на Доминик.

— За теб — каза той. Челюстта й увисна от изненада.

— Вижда се, че крепостта и хората в нея не се радват на особено благоденствие напоследък — обясни Доминик с цялата любезност, на която бе способен, като се има предвид, че от пръв поглед не бе харесал това момиче с бледи очи и неприятна усмивка. — Вдовицата на един храбър рицар трябва да притежава някой и друг красив накит, за да задоволи суетата си.

Едит стисна брошката в дланта си толкова силно, че единият ръб се вряза в плътта й.

— Благодаря ви, лорд Доминик.

— Няма нищо.

Вдовицата склони глава в знак на признателност, но това не попречи на Доминик да улови посоката на погледа й. Бледите й сини очи бяха привлечени от ковчежето като желязо от магнит. Саймън също забеляза това и побърза да затвори капака му, като в същото време погледна неодобрително брат си изпод вежди.

— Ще желаете ли още нещо? — попита Едит.

— Не. Просто отнеси брошката на лейди Маргарет заедно с моите почитания. И кажи на валета ми да донесе вечерята.

Саймън изчака излизането на компаньонката, която се спусна припряно към вратата, сякаш се боеше да не я повикат обратно и да я накарат да върне брошката. Когато реши, че вече няма опасност да бъде чут от нея, той се обърна отново към брат си.

— Сега всички ще узнаят какво се крие в сандъците, които докарахме в крепостта — каза той с равен глас.

— Добре е васалите да знаят, че новият им господар не е толкова беден, че да смъква кожите от гърбовете им, за да изхранва и поддържа снаряжението на своите рицари.