Елизабет Лоуел: Най-силната магия

Мег ги наблюдаваше като омагьосана. Соколът мърдаше нервно, несвикнал с миризмата на непознатия, но Доминик не проявяваше нетърпение. Времето минаваше, а той продължаваше да повтаря същия ритуал отново и отново, докосвайки птицата така, както бе правила Мег. Постепенно соколът се успокои, прие го.

Едва тогава Доминик му заговори ласкаво за изящния му клюн и за гордата извивка на главата му. Разтревожена от непознатия глас, птицата отново зазвъня с камбанките си. Но Доминик пак запази търпение и продължи да я успокоява, докато тя свикна и прие допира му, гласа му, галещия му дъх.

Мег, която несъзнателно бе затаила своя, въздъхна с облекчение и се усмихна доволно, без да откъсва очи от мъжа и от вече укротения сокол. Със своя нежен, но властен допир Доминик бе успял да опитоми непокорната птица. Дори когато я вдигна към светлината, за да я разгледа добре, тя се подчини без да помръдне.

— Много сте нежен с нея — тихо каза Мег.

— Соколите откликват най-бързо, когато човек е нежен с тях.

— А ако откликваха най-бързо, когато човек ги бие?

— Тогава щях да ги бия — отвърна сухо той.

Настъпи мълчание, в което Мег наново се замисли за изумителната способност на Доминик да се контролира. Ако не беше доловила болката, скрита дълбоко у него, щеше да го помисли за напълно студен човек.

— Хайде пак, Мег — прошепна Доминик. — Дай да погледам как ръцете ти я галят.

Но този път той не наблюдаваше сокола на китката си. Гледаше изящните ръце на Мег, полуразтворените й устни и гърдите й, които се надигаха под пелерината. И вдишваше с леко разширени ноздри аромата на билки, който се излъчваше от тялото на Мег като топлината, излъчвана от пламъка на свещ.

Обзе го огнено желание и това го смути. Знаеше, че воин, който не умее да се владее, прави грешки, фатални грешки.

Благодарение на своя дългогодишен опит той укроти с лекота нетърпението си. Не можеше да контролира реакцията на тялото си, но можеше да контролира своето поведение.

— Може би си струва човек да попадне в плен, щом ще го докосват такива нежни ръце — каза след известно мълчание Доминик. — И своите любими ли галиш така с дъха и пръстите си, прекрасна Мег?

Мег се обърна стреснато към него. Застанал съвсем близо до нея, той я гледаше втренчено, настойчиво. В полутъмния птичарник очите му блестяха като живак.

— Н-не разбирам от такива неща — заекна Мег.

— Нима мъжът ти е толкова студен и жесток?

— Не съм омъжена.

— Чудесно — каза Доминик, като духна лекичко към главата на сокола. — Защото не ми се ще да разкъсвам онова, що е било споено с божията благословия, а те искам за наложница. Имаш ли баща или друг роднина, на когото да платя цената ти?

Мег изправи рамене, вирна брадичка и каза с леден тон:

— Забравяте се, господарю.

Нескритият гняв в гласа й развесели Доминик.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Утре е сватбата ви!

— А, това ли? — Доминик се извърна и остави сокола на пръчката. — Сватби се вдигат заради земи и наследници — каза той.

После внезапно се обърна и притегли Мег към себе си, за да провери как ще реагира на подобна дързост. Когато сведе глава към нея като за целувка, почувства нежеланието в скованото й тяло, видя го в свирепия блясък на очите й. Тази жена бе горда и непокорна като сокол. И като сокол трябваше да бъде уловена с хитрост, а не със сила, ако човек иска да я покори.

Дявол го взел, можеше да е по-отзивчива и по-послушна.

Но тя не беше. Засега.

Като изруга наум, подразнен, че се налага да спазва всички ненужни правила на съблазняването, и то заради една проста ратайкиня, Доминик повдигна брадичката на Мег със свитата си длан. Ако цялата е студена като гласа си, каза си той, никога не ще успея да я съблазня. Това също трябваше да се провери.

— Малка соколице — прошепна Доминик, — бракът няма нищо общо с това.

Нежната чувственост, с която езикът му обходи долната устна на Мег, я свари напълно неподготвена. Тя застина неподвижно. По тялото й пробягваха странни, тръпнещи усещания, които я караха да се чувства крехка като пламъче на свещ, прекрасна като сбъдната мечта.

Как е възможно този тъй суров мъж да е толкова нежен с мен, удивено се запита Мег.

И нейде в душата й, стаена дълбоко като болката, скрита у Доминик, надигна отмаляло глава друидската надежда. Може би сега, след всичките тези хиляда години, сега най-после ще дойде краят на дългото чакане…

Но тогава Мег видя хладното спокойствие в погледа на Доминик и си припомни какво бе казал за сокола: че ако доверието на птицата може да се извоюва с бой, той би прибягнал до бой.