Елизабет Лоуел: Най-силната магия

— Готово, Уилям. По-добре ли си или да те потупам още малко? — Тя се наведе отзивчиво към соколаря и му прошепна: — Стига, Уилям! Ако не можеш да запазиш тайната, ще отида при сокола без теб!

Уилям усърдно прочисти гърло и стисна устни тъй силно, сякаш никога повече нямаше да се усмихне. Тутакси обаче избухна в смях. В отчаян опит да спре, той затули устата си с длан и от нея заизлизаха задавени звуци.

— Мисля, че е по-добре да оставим горкия човек — спокойно каза Доминик. — Остани тук, соколарю. Кашлицата ти може да уплаши дори камък, камо ли един сокол, докаран току-що в птичарника ти.

Мег погледна крадешком към Доминик и видя, че я наблюдава. Сърцето й трепна. В очите му имаше нещо съвсем различно от предишната притвореност. Не лед, а пламък.

Искаше да остане насаме с нея.

— Накъде? — попита той.

— Ъъъ… натам — посочи тя.

— Заведи ме.

Разумът й подсказваше да откаже. Любопитството я караше да приеме. Можеше да научи много за един непознат от начина, по който се отнася с неопитомен, пленен сокол.

Мег предпазливо поведе Доминик към помещението, където бяха настанили новия сокол. Стаята бе три пъти по-голяма от онази, в която беше соколът на свещеника. През един отвор високо на стената нахлуваха свеж въздух и светлина. Но соколът можеше да се порадва само на въздуха, защото главата му бе покрита с качулка. Така предпазваха птицата от опасността да се блъска напразно в стените, дирейки свобода, или да изцеди силите си, дърпайки каишката, на която бе завързана.

Усетил близостта на хората, соколът се размърда тревожно и камбанките, вързани на краката му, звъннаха тихичко. Когато Доминик и Мег влязоха през прага, птицата разпери мощните си криле и започна да върти глава наляво-надясно, напрягайки слух. Качулката ни най-малко не й пречеше да чува добре.

Мег изсвири с уста сложната мелодия от пет ноти, която използваше специално при тази птица. Разпознал мелодията, соколът се успокои и прибра крилете си. Тихият звън на камбанките заглъхна.

— Великолепна е — тихо каза Доминик.

— Птица, достойна за принцове и велики барони — съгласи се Мег.

— Научена ли е вече да каца на китката?

— На моята — да. Но все още е предпазлива с мъжете.

— Мъдро — каза Доминик. — В момента за нея аз съм все още само човекът, който я държи в плен, а не другар в лова, какъвто ще стана, щом се опознаем.

При звука на гласа му соколът отново се размърда неспокойно. Камбанките зазвъняха. Извитият му клюн се разтвори, а крилете му се разпериха — сякаш се готвеше да се брани или да нападне.

Доминик свирна с уста, като повтори безпогрешно мелодията, изсвирена от Мег. Стресната, Мег се обърна и го изгледа безмълвно. Дори соколарят мъчно успяваше да изимитира мелодиите, измислени от нея.

Соколът веднага изпъна шия към мястото, откъдето бе дошла познатата мелодия. Доминик я повтори още веднъж, после още веднъж, докато ласкавият напев не успокои птицата напълно и не я накара да се премести до самия край на пръчката, за да е близо до извора на музиката. И щом усети внимателния допир на кожена ръкавица до ноктите си, тя пристъпи върху китката на Доминик.

— Докосни я, както правиш обикновено — каза шепнешком той.

За да го стори, Мег трябваше да застане съвсем близо до него. Тя се поколеба. Знаеше, че трябва да бъде предпазлива, но от друга страна й се щеше да узнае какво е да стоиш до този мъж, да вдъхваш мириса му, да чуваш топлото му дихание.

Камбанките звъннаха — знак, че птицата отново е неспокойна.

— Хайде — промълви Доминик. — Мълчанието ти я изнервя. Мег заговори тихичко, възхвалявайки силата и красотата на гордия сокол, и започна да гали птицата с върха на пръстите си по главата, по крилете, по гърдите и по хладните крака, като през цялото време вееше лекичко в лицето й.

— Ти наистина си най-прекрасният сокол в цялото кралство — шепнеше тя. — Крилете ти са бързи като бурен вятър, ноктите ти удрят като мълнии, а смелостта ти надминава силата на гръмотевицата, която разтърсва земята. Ти никога не ще се отклониш от преследваната плячка. И ще носиш бърза и сигурна смърт.

Временната слепота, причинена от качулката, изостряше останалите сетива на соколицата. Под въздействието на мириса, допира и звуците, познати й още от нейното пристигане в новия птичарник, тя стоеше спокойно, макар и нащрек, съсредоточена изцяло върху жената, която я докосваше и й говореше толкова нежно.

Мег се извърна към Доминик. В очите й имаше ням въпрос. В отговор той започна да гали сокола по същия начин, по който го бе галила тя — по главата, гърдите и крилете, Движенията му бяха нежни, но уверени. Без да бърза, сякаш единствената му грижа бе да успокои и окуражи красивата пленена птица, суровият рицар я галеше и свиреше с уста мелодията на Мег.