Колийн Маккълоу - Антоний и Клеопатра

— Не си ли доволен? — попита го Делий. — Та ти спечели без дори да ти се наложи да защитиш позицията си!

— Защо му трябваше на Антоний да издига и брат ми? — сприхаво отвърна Ирод, сякаш говореше на някого, който не беше тук. — Постави ни на равна нога! Как мога да се оженя за Мариамне, щом Фазаил не само ми е равен, но е и по-голям от мен? Сега той ще се ожени за нея!

— Хайде, хайде — помъчи се да го успокои Делий. — Всичко това тепърва предстои, Ирод. Засега приеми решението на Антоний като нещо повече от онова, на което си се надявал. Той застана на твоя страна. На врабците току-що им подрязаха крилата.

— Да, Делий, разбирам това, но този Марк Антоний е хитроумен мъж! Иска онова, което искат всички далновидни римляни — равновесие. Да ме постави сам на равна нога с Хиркан не е достатъчно. Двамата с Фазаил ще сме на едното блюдо, а Хиркан — на другото. Колко умен си само, Марк Антоний! Цезар беше гениален, а от теб се очакваше да си дръвник. Но ето че попадам на друг Цезар!

Делий гледаше как Ирод се отдалечава, а умът му работеше трескаво. Между онзи кратък разговор по време на вечерята и днешната аудиенция Марк Антоний беше проучил това-онова. Именно затова бе повикал Луцилий! „Ама че измамници бяха тези двамата, той и Октавиан! Изгориха всички книжа на Брут и Касий! И аз като Ирод бях сметнал Антоний за образован дръвник. А той не е такъв, в никакъв случай не е.“ — помисли си Делий и рязко пое дъх. Тъкмо обратното — оказа се хитър и умен. Ще сложи ръка на целия Изток, ще издига един и ще сваля друг, докато царствата клиенти и сатрапиите не станат изцяло негови. Не на Рим. Негови. Беше пратил Октавиан обратно в Италия с такава голяма задача, че да пречупи младия и болнав младок. А ако случайно това не станеше, Антоний щеше да бъде готов.

Когато Антоний напусна столицата на Витиния, всички дребни владетели, с изключение на Ирод и петимата членове на Синедриона тръгнаха с него. Те все така декларираха верността си към новите управници на Рим, все така твърдяха, че Брут и Касий са ги измамили, излъгали, принудили — ай, ай, ай, насилили! Тъй като не притежаваше особен афинитет към източните вопли и ревове, Антоний не направи онова, което бяха сторили Помпей Велики, Цезар и останалите — да покани най-важните от молителите да вечерят с него и да пътуват в свитата му. Не, през целия път от Никомедия до Анкира — единственото подобие на град в Галатия, Марк Антоний се преструваше, че царствените особи, тътрещи се след лагера му, не съществуват.

Тук, сред тревистите равнини на страната с най-добри пасища след Галия, той бе принуден да отседне в двореца на Дейотар и да се мъчи да се държи приятелски. Четирите дни на такива усилия му дойдоха в повече, но през това време Антоний информира домакина, че ще задържи царството си — поне за момента. Неговият втори любим син, Дейотар Филаделф, бе дарен с дивата планинска Пафлагония (никому непотребна), а най-любимият му син Кастор не получи нищо. Изводът, който старият цар трябваше да си направи от това, вече бе непосилен за гаснещите му умствени способности. За всички римляни около Антоний това означаваше, че в крайна сметка в Галатия ще има драстични промени, които няма да бъдат от полза за никого от Дейотаридите. За информация относно царството Антоний се обръщаше към секретаря на стария цар — знатен галатянин на име Аминт, който бе млад, добре образован, експедитивен и с бистър ум.

— Най-сетне се отървахме от част от хрантутниците! — със задоволство отбеляза Антоний, след като римската колона потегли за Кападокия. — Онзи излиятелен идиот Кастор дори си бе довел приятел, който да реже ноктите на краката му. Да не повярваш, че от воин като Дейотар може да се пръкне такъв завършен педераст.

Говореше на Делий. Той вече яздеше дореста кобила със спокоен, равен ход и бе отстъпил киселото конче на Икар, на когото доскоро бе писано да върви пеш.

— Фарнак и свитата му също ги няма — рече Делий.

— Ха! Изобщо не трябваше и да идва — извиха се презрително устните на Антоний. — Баща му беше по-голям мъж, а дядо му — още по-голям.

— Великият Митридат ли имаш предвид?

— Че да не би да има някой друг? Той беше мъж, който едва не победи Рим. Страховита работа.

— Но Помпей Велики го надви с лекота.

— Дрън-дрън! Лукул го победи. Помпей Велики само обра плодовете. Имаше навик да прави така. А накрая стана жертва на собственото си тщеславие. Започна да вярва на собствения си образ за пред тълпата. Да се перчи пред всички, римляни и чужденци, и да си мисли, че може да победи Цезар!