Колийн Маккълоу - Антоний и Клеопатра

— Ти би могъл да победиш Цезар без проблеми, Антоний — каза Делий без капка угодничество в гласа си.

— Аз ли? Само ако всички богове се сражаваха на моя страна! Цезар беше единствен по рода си и няма нищо позорно да се признае това. Той командва повече от петдесет сражения и не изгуби нито едно. Бих победил Помпей Велики, ако беше още жив… или Лукул, че дори и Гай Марий. Но Цезар? Александър Велики би си счупил врата с него.

В гласа му — лек тенор, доста изненадващ за такъв едър мъж — не се долавяше негодувание. Нито пък чувство за вина, помисли си Делий. Антоний приемаше нещата по типичния за римляните начин — понеже не бе вдигнал и пръст срещу Цезар, можеше да спи спокойно нощем. Заговорничеството и машинациите не бяха престъпление дори когато благодарение на тях се извършваше такова.

Пеейки енергично походните си песни, двата легиона и многобройната кавалерия на Антоний навлязоха в издълбания от клисури район на голямата червена река Халис. Нейната красота надхвърляше въображението на римляните с наситено червените скали и изтерзаните отвесни стени и скални корнизи. От двете страни на широкия поток, който все още течеше мудно, имаше достатъчно равна земя — снеговете по високите върхове все още не се бяха разтопили. Именно това бе причината Антоний да пътува по суша към Сирия. През зимата морето бе прекалено опасно за плаване, а и той предпочиташе да остане с хората си, докато не се увери, че го харесват повече, отколкото предишния си командир Касий. Бе мразовито, но хапеше само когато задухаше вятър, а в дъното на клисурите обикновено беше спокойно. Въпреки цвета си водата бе годна за пиене и за хора, и за коне. Централна Анатолия не беше гъсто заселен район.

Евсебия Мазака се намираше в основата на огромния вулкан Аргей, побелял от сняг и безмълвен от незапомнени времена. Мрачно, малко и бедно градче, всички го ограбваха открай време, защото царете му бяха слаби и твърде стиснати, за да поддържат войска.

Именно тук Антоний започна да осъзнава колко трудно ще бъде да изстиска още злато и съкровища от Изтока. Брут и Касий бяха разграбили всичко, което Митридат Велики бе пропуснал. Това здравата го вкисна и го накара да прегледа заедно с Попликола, братята Децидий Сакса и Делий жреческото царство Ма при Комана, недалеч от Евсебия Мазака. Нека оглупелият цар на Кападокия и умопомрачително некадърният му син да треперят в опразнения си дворец! Може би в Комана щеше да намери куп злато под някоя невинно изглеждаща каменна настилка — жреци, предали царете си на смърт, щом станало въпрос да запазят имането си.

Ма бе инкарнация на Кубаба Кибела, Великата майка Земя, управлявала всички богове и богини, когато човечеството тепърва се учело да разказва историята си край лагерните огньове. През неизброимите години тя бе изгубила силата си навсякъде, с изключение на двете Комани — едната в Кападокия, а другата на север в Понт и в Песин, недалеч от мястото, където Александър разсякъл Гордиевия възел с меча си. И двете се управляваха като независими владения, царете им бяха и първожреци, и двете бяха оградени от планини като понтийски череши в купа.

Отказвайки с презрение охраната, Антоний с четиримата си приятели и множество прислужници влезе в примамливото селце Кападокийска Комана и с одобрение огледа хубавите домове, градините, обещаващи изобилие на цветя през пролетта, и величествения храм на Ма. Той се издигаше върху невисок хълм, беше заобиколен от брезова горичка, а от двете страни на павираната улица, водеща право към земния дом на Ма, растяха тополи. От едната страна се намираше дворецът. Подобно на храма, дорийските му колони бяха боядисани в синьо с алени основи и капители, стените зад тях бяха в много по-тъмни нюанси на синьото, а дървените плочки, покриващи покрива — с позлатени ръбове.

Пред двореца ги очакваше някакъв младеж, който тъкмо излизаше от юношеската възраст. Беше облечен в зелени одежди, а бръснатата му глава бе покрита от кръгла златна шапка.

— Марк Антоний — представи се Антоний, след като слезе от сивия си жребец на петна и метна поводите на един от тримата слуги, които бе взел със себе си.

— Добре дошъл, повелителю Антоний — с нисък поклон отвърна младежът.

— Достатъчно е да ме наричаш просто Антоний. В Рим нямаме повелители. Как ти е името, момко?

— Архелай Сисен. Аз съм царят — жрец на Ма.

— Не си ли малко млад за цар?

— По-добре прекалено млад, отколкото прекалено стар, Марк Антоний. Заповядай в дома ми.