Колийн Маккълоу - Антоний и Клеопатра

— Тогава… какво се надяваш да постигнеш тук?

— Всичко, ако ми се позволи да направя, каквото трябва да се направи. Юдеите се нуждаят от тежък крак върху шиите си — питай, който си поискаш губернатор на Сирия, откакто Помпей Велики я направи провинция. Искам да бъда цар на юдеите, независимо дали им се харесва или не. И мога да стана. Ако се оженя за хасмонейска принцеса, която да е пряка потомка на Юда Макавей. Децата ни ще бъдат юдеи, а аз смятам да имам много деца.

— Значи си дошъл да говориш в своя защита? — поинтересува се Делий.

— Да. Пратеничеството на Синедриона ще твърди, че аз и цялото ми семейство трябва да бъдем прогонени под страх от смъртно наказание. Но няма да се осмелят да го направят без позволението на Рим.

— Е, това едва ли има особено значение, щом сте подкрепили изгубилия Касий — жизнерадостно отвърна Делий. — Антоний ще трябва да избира между две партии, застанали на неподходящата страна.

— Но пък баща ми подкрепяше Юлий Цезар — отвърна Ирод. — Значи трябва да убедя Марк Антоний, че ако ми позволи да живея в Юдея и да заема престола, винаги ще подкрепям Рим. Той беше в Сирия преди години, по времето на губернатора Габиний, така че трябва да е наясно колко непокорни са юдеите. Но дали ще си спомни, че баща ми е помогнал на Цезар?

— Хмм — измърка Делий и примижа към искрящите струи вода, бликащи от устата на един делфин. — И защо да си спомня тъкмо това, щом доскоро ти самият си бил човек на Касий? А доколкото разбирам, такъв е бил и баща ти преди смъртта си.

— Бива ме за защитник, мога да отстоявам каузата си.

— Стига да ти бъде дадена тази възможност — Делий стана и топло се ръкува с Ирод. — Желая ти успех, Ирод Юдейски. Ако имам възможност да ти помогна, ще го направя.

— И ще видиш, че мога да бъда много благодарен.

— Глупости! — разсмя се Делий, докато се отдалечаваше. — Всичките ти пари са на гърба ти.

Марк Антоний беше забележително въздържан, откакто потегли към Изтока, но шейсетте души от обкръжението му очакваха, че Никомедия ще види как изригва един истински сибарит. Това мнение се споделяше от трупата музиканти и танцьорки, които набързо пристигнаха от Бизанциум при новината за гостите у съседите. Всеки Дионисиев веселяк от Испания до Вавилония беше чувал името Марк Антоний. А ето че за всеобщо изумление Антоний бе отпратил трупата с торба злато и бе останал трезвен, макар и с тъжна, излъчваща копнеж физиономия на грозното си и същевременно красиво лице.

— Това не може да стане, Попликола — с въздишка се обърна той към най-добрия си приятел. — Видя ли колко много владетели и владетелчета се бяха наредили край пътя, докато идвахме? Как изпълниха залите в мига, когато икономът отвори вратите? И всички са тук, за да изпреварят Рим — и мен. Е, нямам намерение да им позволя да го сторят. Не съм избрал Изтока, за да остана измамен и всички тези богатства да ми се изплъзнат. Затова ще раздавам правосъдие от името на Рим със свежа глава и спокоен стомах. — Захили се. — Луций, помниш ли физиономията на Цицерон, когато повърнах върху тогата ти на трибуната? — Нов смях, последван от свиване на рамене. — Работа, Антоний, работа! — апострофира той сам себе си. — Приветстват ме като новия Дионис, но скоро ще разберат, че от време на време мога да бъда и кисел като дъртия Сатурн. — Червено-кафявите очи, прекалено малки и близко разположени, за да се харесат на скулптор портретист, проблеснаха. — Новият Дионис! Богът на виното и удоволствията! Да си призная, сравнението доста ми харесва. А най-доброто, което можеха да измислят за Цезар, бе просто да го обявят за бог.

Попликола познаваше Антоний, откакто бяха момчета, и предпочете да замълчи, вместо да каже, че според него бог означава нещо повече от бог на това или онова, основната му грижа бе Антоний да продължава да управлява, така че посрещна речта му с облекчение. Това беше типично за Антоний. Можеше да спре с гуляите — понякога за месеци наред, особено когато се събудеше чувството му за самосъхранение. Явно сега бе станало точно това. И беше прав — нашествието на дребни владетели означаваше беди и здрава работа, така че Антоний трябваше да ги опознае лично и да прецени кои от тях трябва да запазят троновете си, а кои — да ги изгубят, с други думи, кои управници бяха най-добри за Рим.

Всичко това означаваше, че за Делий имаше смътна надежда да постигне целта си, като се доближи повече до Антоний в Никомедия. Тогава на сцената се появи Фортуна с решението, че угощението се отлага от следобеда за по-късно. И докато блуждаеше сред шейсетте римляни в трапезарията, незнайно защо погледът на Антоний се спря върху Квинт Делий. У него имаше нещо, което му се харесваше, макар да не можеше да определи какво точно, може би успокояващият факт, че Делий бе способен да се размаже като балсам и по най-неприятния въпрос.