Колийн Маккълоу - Антоний и Клеопатра

— Колко самодоволни сте вие, римляните! Ще убиеш ли децата ми?

— В никакъв случай! Тъкмо напротив, ще направя от тях римляни. Когато отплавам за Рим, те ще дойдат с мен. Сестра ми Октавия ще се грижи за тях. Най-милата и добрата от всички жени! Никога няма да простя на дръвника Антоний, че я нарани така.

— Махай се — рече тя и му обърна гръб.

Той се канеше да излезе, но тя заговори отново.

— Кажи ми, Октавиане, мога ли да изпратя някого навън за един плод?

— Не и ако го поръсиш с отрова — рязко отвърна той. — Ще наредя прислужниците ти да опитат всеки плод точно там, където аз им покажа. При най-малкото подозрение, че си умряла от отрова, обвиненията ще паднат върху мен. И недей да храниш грандиозни идеи! Опиташ ли се да направиш така, че сякаш аз съм те убил, ще удуша и трите ти останали деца. Говоря съвсем сериозно! Щом съм виновен за твоята смърт, какво значение ще има, ако убия и децата ти? — Помисли си малко и добави: — Те дори не са особено хубави.

— Няма да има отрова — рече тя. — Сетих се за един начин да умра, който ще те освободи от каквито и да било обвинения. На всички ще бъде ясно, че аз сама и по собствена воля съм избрала този път. Ще умра достойно, както подобава на един фараон на Египет.

— Тогава можеш да си поръчаш плода.

— И още нещо.

— Да?

— Ще го ям в гробницата си. След като всичко свърши, можеш да видиш как съм умряла. Настоявам обаче да позволиш на балсаматорите да завършат работата си върху Антоний и мен. После запечатай гробницата. Ако ти самият не си в Египет, това трябва да бъде сторено от заместника ти.

— Както желаеш.

Бюстът на Цезарион изпълни очите й. Нямаше вече сълзи, времето за тях бе отминало. „Мое прекрасно, прекрасно момче! Колко много бе син на баща си, и същевременно колко малко. Подлъга ме толкова хитро, че изобщо не заподозрях намеренията ти. Да се довериш на Октавиан ? Ти беше твърде наивен, за да видиш, че представляваш заплаха за него, в теб имаше твърде малко римска жилка. И сега лежиш в необозначен гроб, без гробница около теб, без лодка, с която да пътуваш по Реката на Нощта, без храна и питиета, без удобно легло. Макар че сигурно бих простила на Октавиан всичко, но не и килима. Тази долна дребна подигравка. Онова, което той не знае, е че отмъщението му ти осигури саркофаг, достатъчен да задържи за известно време твоя Ка“.

— Извикайте Ха’ем — каза тя, когато Ирас и Хармия се върнаха.

Той винаги беше изглеждал неподвластен на времето мъж без възраст, жрец на Птах, глава на ордена си, откъснат от светилището, за да служи на фараона. Напоследък обаче имаше вид по-скоро на мумия.

— Не е нужно да ти казвам, че Цезарион е мъртъв.

— Не, дъще на Ра. В онзи ден, през който ме попита за видението ми, разбрах, че той ще живее само до осемнайсетата си година.

— Увили са го и са го погребали покрай пътя за Мемфис на място, където би трябвало да има следи, че войската е спирала на лагер. Разбира се, сега ти ще се върнеш в светилището си заедно с каруци, носилки и натоварени магарета. Намери го, Ха’ем, и го скрий в мумията на някой бик. Няма да те задържат дълго, ако изобщо те задържат. Откарай го в Мемфис за скрито погребение. Тепърва ще бием Октавиан. Когато отида в Царството на мъртвите, трябва да видя сина си в цялата му слава.

— Ще бъде направено — отвърна Ха’ем.

Хармия и Ирас ридаеха. Клеопатра ги остави да се наплачат, след което им махна да замълчат.

— Тихо! Времето наближава, искам да направите някои неща. Кажете на Аполодор да осигури кошница свещени смокини. Цели. Разбирате ли?

— Да, твое величество — прошепна Ирас.

— Какви одежди ще носиш? — попита Хармия.

— Двойната корона. Най-добрата ми огърлица, пояс и гривни. Плисираната бяла рокля и горнището с мъниста, което носех преди години за Цезар. Без обувки. Къна по ръцете и стъпалата. Дайте всичко това на жреците за деня, когато ще ме сложат в саркофага. Вече имат парадните доспехи на любимия ми Антоний, които той носеше на коронацията на децата.

— Децата? — сети се Ирас. — Какво ще стане с тях?

— Ще заминат в Рим и ще живеят при Октавия. Не й завиждам.

Хармия се усмихна през сълзи.

— Особено когато става дума за Филаделф! Чудя се дали вече е успял да изрита Октавиан по кокалчетата?

— Най-вероятно.

— Ох, господарке! — възкликна Хармия. — Не трябваше да се стига до такъв край!

— И нямаше да се стигне, ако не се бях сблъскала с Октавиан. Кръвта на Гай Юлий Цезар е много силна. А сега ме оставете.