Колийн Маккълоу - Антоний и Клеопатра

— Мъдростта означава преди всичко здрав разум — с усмивка рече Октавиан. — Кариерата ми беше толкова пъстра, че щеше да се провали десетки пъти, ако не бяха две неща — здравият ми разум и късметът.

— Толкова си млад! — възхити се Таксил. — Младостта ти очарова моя цар повече от всичко друго, свързано с теб.

— Навърших трийсет и три през септември — доста самодоволно отвърна Октавиан.

— Ще бъдеш начело на Рим още десетилетия напред.

— Определено. Надявам се, че мога да кажа същото за Фраат?

— Само между нас двамата, Цезаре — не. Дворът ври и кипи, откакто Пакор нахлу в Сирия. Предричам, че ще се сменят много партски царе, преди да настъпи краят на твоето управление.

— А те ще се придържат ли към този договор?

— Да, категорично. Той им развързва ръцете да се разправят с другите претенденти.

Армения беше западнала след битката при Акциум. Октавиан започна изтощителното пътуване нагоре по Ефрат към Артаксата с петнадесет легиона. Някои от войниците имаха чувството, че са обречени до края на живота си да изминават този маршрут. Този път обаче щеше да е за последно.

— Предадох отговорността за Армения на царя на партите, при условие че стои от своята част на Ефрат — каза Октавиан на Артавазд Мидийски. — Твоята част от света е неясна, защото се намира северно от изворите на Ефрат, но според договора границата в този район минава между Колхида на Евксинския Понт и езерото Матиане. Което означава, че Рим получава Карана и земите около Арарат. Връщам дъщеря ти Йотапа, царю, за да се омъжи за царя на партите. Твое задължение е да поддържаш мира в Армения и Мидия.

— И всичко това без загубата на нито един живот или крайник — рече Октавиан на Прокулей.

— Не беше нужно лично да ходиш в Армения, Цезаре.

— Така е, но ми се искаше да я разгледам. За в бъдеще ми се очертава да стоя в Рим и трябва да познавам всяка източна страна. Иначе някой жаден за слава генерал може да реши да ме преметне.

— Никой не би се осмелил, Цезаре. Какво ще правиш с царете клиенти, подкрепили Клеопатра?

— Със сигурност няма да искам пари от тях. Ако Антоний не се беше опитал да го стори, а те просто нямаха пари, нещата можеха да се развият по съвсем друг начин. Но назначенията на Антоний са отлични и не виждам смисъл да ги отменям само за да демонстрирам собствената си мощ.

— Цезар е загадка — каза Статилий Таурус на Прокулей.

— В какъв смисъл, Тит?

— Не се държи като завоевател.

— Не смятам, че се възприема като такъв. Той просто свързва парчетата от света, който да предаде на Сената и римския народ като едно завършено във всяко отношение цяло.

— Ха! — изсумтя Таурус. — Сенатът и римският народ, дрън-дрън! Той няма никакво намерение да пуска юздите. Не, стари приятелю. Онова, което ме озадачава, е как смята да управлява — а определено трябва да управлява.

Октавиан беше консул за пети път, когато установи лагера си на Марсово поле и разположи в него двата си любими легиона — Двадесети и Двадесет и пети. Трябваше да остане тук, докато не отпразнува триумфите си. Те бяха общо три — за завоюването на Илирик, за победата при Акциум и за войната в Египет.

И макар че нито един не можеше да се сравнява с някои триумфи от миналото, и трите оставиха другите далеч назад, що се отнася до пропагандата. Карнавалните му Антонии представляваха тътрещи крака стари гладиатори, Клеопатрите му — гигантски германки, държащи Антониите с нашийници и каишки.

— Прекрасно, Цезаре! — каза Ливия Друзила, когато триумфът за Египет приключи и съпругът й се прибра у дома след разточителното пиршество при храма на Юпитер.

— Да, и аз мисля така — самодоволно отвърна той.

— Разбира се, някои си спомняме Клеопатра от времето, когато беше в Рим, и останахме изумени колко много е пораснала.

— Да, изсмукала силата на Антоний и се ослонила.

— Какъв интересен глагол!

После дойде ред на работата, която Октавиан обичаше най-много. Той беше заминал от Египет като притежател на седемдесет легиона — астрономически брой хора, които можеха да бъдат разпуснати единствено благодарение на съкровището на Птолемеите. След сериозно обмисляне беше решил, че в бъдеще Рим ще се нуждае от не повече от двадесет и шест легиона. Никой от тях нямаше да бъде разположен в Италия или Отсамна Галия, което означаваше, че никой амбициозен сенатор с намерения да го измести нямаше да разполага с войници подръка. И най-сетне тези двадесет и шест легиона щяха да представляват постоянно действаща армия. Войниците щяха да служат шестнадесет години и щяха да бъдат на разположение още четири. Всеки от разпуснатите четиридесет и четири легиона бе разпръснат от единия до другия край на Mare Nostrum и войниците получиха земя, конфискувана от градовете, които бяха подкрепили Антоний. Тези ветерани никога нямаше да живеят в Италия.