Колийн Маккълоу - Жертвеният жребец

— Не ме е грижа дори да съскаш, да виеш, да скимтиш, да пищиш, да стенеш и да мяукаш едновременно — озъби се Антоний. — Брут ще бъде изгорен с всички военни почести, и то пред всички легиони!

Гладкото, красиво лице на младежа придоби каменно изражение. Изведнъж толкова заприлича на Цезар, че Антоний неволно отстъпи.

— Моите легиони ще правят, каквото искат. Ако настояваш на погребение с военни почести, добре. Само че без главата. Главата е моя. Дай ми я! Дай я!

Антоний го погледна, видя в лицето му непреклонна воля. Загуби самообладание, ала установи, че не е способен да беснее и да крещи както обикновено.

— Ти си луд — успя да изрече.

— Брут уби баща ми. Брут поведе убийците на баща ми. Брут се пада на мен, не на теб. Ще изпратя главата му в Рим, ще я набуча на кол и ще я сложа пред статуята на бог Юлий на Форума. Дай ми я.

— Искаш ли и главата на Касий? За съжаление си закъснял, защото той не е тук. Мога да ти дам обаче главите на още неколцина, които бяха убити вчера.

— Искам само тази на Брут — отвърна хладно Октавиан.

Без сам да знае как, Антоний загуби цялата си самоувереност и започна да го увещава, сетне да го подкупва, накрая да го умолява със сълзи на очи. Той се унижи, защото в тази съвместна кампания се беше убедил в едно — хилавият, болнав, женствен младеж не се поддаваше на никакво сплашване, не изпълняваше ничии заповеди, не се впечатляваше от крясъци. И този Агрипа, следващ го навсякъде като сянка, не можеше да бъде отстранен. Освен това войската не би одобрила такава крайна мярка.

— Щом я искаш, вземи си я! — склони накрая Антоний.

— Благодаря. Агрипа?

Стана за броени мигове. Агрипа извади меча си, отстъпи, замахна и с един удар отсече главата заедно с възглавничките под нея. От тях се разхвърча гъши пух. С безстрастно изражение придружителят на Октавиан хвана главата за черните къдрици.

— Ще се разложи още преди да стигне Атина, да не говорим за Рим — рече с погнуса Антоний.

— Ще поискам гърне със саламура от месарите — отвърна спокойно Октавиан и се оттегли към изхода. — Не ме интересува дали мозъкът ще стане на каша. За мен е важно лицето да се разпознава. Рим трябва да разбере, че синът на Цезар е отмъстил на главните виновници.

Агрипа излезе с главата. Октавиан остана още малко.

— Знам кой е мъртъв, но кои са пленени?

— Само двама. Квинт Хортензий и Марк Фавоний. Останалите са предпочели да се самоубият. Сега разбирам защо — отвърна Антоний и махна към обезглавения труп на Брут.

— Какво смяташ да правиш с пленниците?

— Хортензий отстъпи управлението на Македония на Брут, затова трябва да умре на гроба на брат ми Гай. Фавоний може да си ходи по живо, по здраво. Той е безопасен.

— Настоявам Фавоний да бъде екзекутиран незабавно.

— В името на всички богове, Октавиане, защо ? Какво ти е сторил? — възкликна Антоний и се хвана за главата.

— Той бе най-добрият приятел на Катон. Това е достатъчна причина. Ще умре още днес.

— Не, ще го пусна.

— Да се екзекутира, Антоний. Ти имаш нужда от мен, приятелю. Не можеш да се справиш сам. Настоявам да бъде убит.

— Някакви други заповеди?

— Кой успя да избяга?

— Месала Корвин. Гай Клодий, който уби брат ми. Синът на Цицерон. И всички адмирали на флотата, разбира се.

— Значи остават още неколцина убийци, които трябва да получат възмездие.

— Няма да се откажеш, докато не умрат всичките, нали?

— Точно така.

Октавиан отметна платнището на входа и излезе.

— Марсий! — изрева Антоний.

— Да, господарю?

Антоний премести аленото си наметало, за да покрие зловещия врат, от който се точеше прозрачна течност.

— Намери някой старши трибун и му кажи да подготви погребална клада. Ще изгорим Марк Брут днес с всички военни почести… и да не си казал на никого, че той вече няма глава. Намери някоя тиква или друго, с което да я заместим. Извикай веднага десет от германите ми. Могат да го сложат в погребалната носилка вътре в палатката. Сложи тиквата на мястото на главата и я загърни плътно с наметалото. Ясно ли е?

— Да, господарю — отвърна пребледнелият Марсий.

Докато германите и разтрепераният слуга се занимаваха с трупа, Антоний седеше с гръб към тях и не проронваше дума. Размърда се едва след като Брут бе подготвен, изведнъж от очите му потекоха сълзи.

Войската имаше какво да яде до завръщането си в Рим. В лагерите на Освободителите имаше предостатъчно храна, а още повече бе складирана в Неапол. Още щом чули за изхода от битката, адмиралите отплавали, оставяйки всичко: една къща, пълна с едноталантови сребърни слитъци, преливащи хамбари с жито, складове с пушено месо, нахут и леща. Плячката възлизаше най-малко на сто хиляди таланта под формата на монети и слитъци, така че обещаните възнаграждения щяха да бъдат изплатени. Двайсет и пет хиляди от войниците на Освободителите се присъединиха доброволно към войската на Октавиан. Никой не искаше да служи при Антоний, макар че двете битки бяха спечелени именно от него.