Колийн Маккълоу - Жертвеният жребец

Колко дълго е плакал, сам Брут не знаеше. Ала когато сълзите най-после секнаха, той се почувства, сякаш се е пренесъл в чуден сън. Излезе на средата на полянката и вдигна глава към небето, където облаците се бяха разнесли и блещукаха хиляди звезди. Само Омир бе намерил думи да опише това чудо.

— „Има нощи — зарецитира той, — когато времето е тихо и звездите светят с целия си блясък около ярката луна; когато всеки връх, межда и долчинка изпъкват пред очите ни под небесния безкрай.“

Това беше израз на една промяна, всички около него го разбраха; застинаха и с разширени от тревога очи се втренчиха в Брут. Той отиде при багажа и измъкна меча си от ножницата. Подаде го на Волумний:

— Стори това, що се полага, приятелю.

Облян в сълзи, той поклати глава и отстъпи.

Брут насочи меча към следващия, сетне към друг, но никой не искаше да го вземе. Накрая дойде ред на Стратон Епирски.

— Ще го сториш ли? — попита Брут.

Свърши се за миг. Стратон Епирски грабна меча и с едно движение го заби отляво в гърдите му. Съвършен удар. Брут бе мъртъв, преди коленете му да докоснат покритата с шума земя.

— Тръгвам за вкъщи — рече Раскупол. — Кой идва с мен?

Никой не пожела. Тракиецът вдигна рамене, възседна коня си и изчезна в мрака.

Когато раната спря да кърви (доста скоро), на запад се видя пламък. Статил бе запалил огъня на наблюдателната кула. Те останаха цяла нощ под бавно движещите се съзвездия до спокойно легналия сред листата Брут с монета в устата (златен денарий със собствения му профил).

Накрая оръженосецът Дардан се размърда и каза:

— Статил няма да се върне. Да занесем Марк Брут при Марк Антоний. Такова би било и неговото желание.

Качиха вкочаненото тяло върху Брутовия кон и когато на изток започна да просветлява, тръгнаха обратно към Филипи.

Един отряд конници ги заведе при Антоний, вече станал и в отлично настроение след снощната победа.

— Оставете го тук — рече той и посочи една кушетка.

Двамата германски войници положиха дребничкия Брут на кушетката, изпънаха крайниците му, докато отново придоби човешки вид.

— Наметалото ми, Марсий — нареди Антоний на личния си прислужник.

Аленото наметало на пълководеца бе донесено. Антоний го разпъна и покри цялото тяло на Брут. Остави открито само лицето, с изострени черти и бяло като тебешир, изпъстрено с белезите от акнето, увенчано с черни къдрици като копринена дантела.

— Имате ли пари да се приберете? — обърна се Антоний към Волумний.

— Да, Марк Антоний, по̀ бихме искали да вземем Статил и Луцилий с нас.

— Статил е мъртъв. Някакви войници го хванали в Брутовия лагер и помислили, че е отишъл да краде. Лично видях трупа му. Колкото до мнимия Брут, смятам да го задържа на служба. В наше време трудно се намират верни служители. — Антоний отново се обърна към слугата си: — Марсий, уреди пропуски за всеки от хората на Брут, който пожелае да отиде в Неапол.

Така той остана сам в безмълвната компания на мъртвия. Замисли се:

„Брут и Касий вече ги няма. Аквила, Требоний, Децим Брут, Цимбер, Базил, Лигарий, Лабеон, братята Каска и още няколко от убийците също са мъртви. А можеше всичко да протече по съвсем различен начин и Рим да продължи да си живее постарому! Ама не, това не се хареса на Октавиан, великия манипулатор, кошмара, който Цезар създаде, за да осъществи кървавото си отмъщение.“

Сякаш мислите му отразяваха действителността. Антоний вдигна очи и видя Октавиан, застанал на входа на палатката с вездесъщия Агрипа непосредствено зад него. Беше загърнат със сиво наметало, косата му блестеше на светлината на лампите като купчина златни монети.

— Чух новината — рече момчето, приближи се до кушетката и се втренчи в Брут.

Докосна с един пръст бледата му буза, сякаш да се увери, че е истински. Сетне избърса внимателно ръка в сивото си наметало.

— Хилав е.

— Смъртта смалява всички, Октавиане.

— Не и Цезар, него възвелича.

— За жалост това е вярно.

— Чие е това наметало? Негово ли?

— Не, моето е.

Слабичкото момче застина, присви големите си сиви очи и в тях засвяткаха искри.

— Прекалено голяма чест оказваш на това нищожество, Антоний.

— Той е римски благородник и пълководец. По-късно днес ще му окажа и по-голяма чест, на погребението му.

— Погребение ли? Той не заслужава погребение!

— Тук се слуша моята воля, Октавиане. Той ще бъде изгорен с всички военни почести.

— Волята ти няма никакво значение! Той е убиец на Цезар! — изсъска Октавиан. — Дай го на кучетата, както стори Неоптолем с Приам!