Пол Дохърти - Душегубеца

— Шотландски пирати — отвърна баща й. — Нападнали кораба край бреговете на Лийт. Капитанът и екипажът му са мъртви, а корабът е задържан в пристанището на Единбург.

— Обещай ми, че ако пак ти хрумне да участваш в подобни начинания, първо ще се посъветваш с мен.

Бартоломю обаче вече не внимаваше в разговора. Вместо това се взираше в нещо зад гърба на дъщеря си. Ребека се обърна. На прага на кръчмата стоеше някакъв мъж с плащ, кожени ботуши с шпори и черна шапка с широка периферия в ръце. Видът на непознатия беше направо невероятен. Косата му беше бяла като сняг, а като изключим бръчиците около устата и по бузите му, лицето му беше като на момче.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — изправи се Бартоломю Ленъкс на крака. — Аз съм съдържателят на кръчмата. За Бога, сър, изобщо не ви чух да се приближавате! Движите се тихо като котка.

Непознатият се усмихна, но продължи да се оглежда наоколо, сякаш се опитваше да запамети всяка подробност от салона на кръчмата. После пристъпи бавно напред, издрънчавайки с шпорите си, хвърли плаща си върху една от масите и разкопча широкия си портупей.

— Уилям Купър — представи се той. — А вие сте съдържателят на тази кръчма, така ли?

— Това казах, сър.

Необикновените сини очи на Купър се преместиха върху Ребека.

— Това е дъщеря ми — обясни Бартоломю. — Ребека.

— Имам нужда от стая, конюшня за коня си и храна по всяко време, по което ми се прииска да поръчам.

Мъжът хвърли във въздуха една сребърна монета, но кръчмарят я остави да падне върху покрития с тръстика под. Купър изглежда остана заинтригуван от тази постъпка. Албиносът се почеса по брадичката, а после се наведе и вдигна монетата.

— Не исках да ви обидя, сър.

— Не съм се и обидил.

Купър извади още една монета от джоба на жакета си.

— Ще поостана тук известно време.

Ребека усети, че баща й не харесва непознатия, но въпреки това се изправи и ловко измъкна монетите от пръстите на Купър.

— Сигурно сте уморен, сър — рече тя и го отведе до една пейка. — Доста е раничко, но имаме…

— Печено пиле, нарязано на парчета — заяви Купър. — Освен това искам чаша разредено с вода вино и нещо топло. Може би супа?

Ребека кимна, даде среброто на баща си и се забърза към кухнята. На прага на вратата спря и хвърли гневен поглед към Бартоломю, но той вече й беше обърнал гръб.

Девойката сама приготви храната, която беше поръчал гостът. Наряза бялото месо, поръси го с подправки и прибави към него няколко парчета от хляба, който бяха пекли предишната вечер. После намери кана разредено с вода вино и наля една чаша. Когато се върна в салона, завари Купър с разкопчан жакет и съсредоточен върху парче пергамент. Щом я видя да се приближава, той веднага скри документа.

— Отдалеч ли идвате, сър?

— Тъкмо щях да попитам същото — заяви съдебният пристав Малбрук — дребен, но наперен мъж с червендалесто лице, който тъкмо влизаше в кръчмата с типичната си поклащаща се походка. — Чух, че в селото бил пристигнал някакъв странник.

Купър дори не го удостои с поглед. Тогава Малбрук вдигна жезъла си и го стовари върху масата, само на сантиметри от ръката на непознатия.

— Направи го пак — каза Купър — и ще видиш как ще изтръгна този жалък жезъл от ръцете ти и ще те пребия с него до смърт — той извади парчето пергамент и го навря под носа на Малбрук. — Аз съм Уилям Купър, човек на кралицата. Предишната вечер нощувах у лорд Фицуорин.

Гърлото на съдебния пристав тутакси пресъхна. Пред него стоеше един от най-могъщите и безмилостни хора в кралството.

— Извинете ме, сър — заекна той.

Купър отпи една глътка от чашата си с вино, а Малбрук понечи да се оттегли.

— Не, не — посочи албиносът към стола до себе си. — Седни. Момичето ще…

— Казвам се Ребека.

Купър се усмихна, а после се взря в заешката й устна и тя се зачуди дали долавя в погледа му съжаление или любопитство.

— Двамата с теб доста си приличаме, Ребека — заяви замислено Купър, след което отмести поглед към Малбрук. — Ти си кръчмарска слугиня със заешка устна, а аз — човекът на кралицата — албинос.

— Дъщеря ми не е кръчмарска слугиня — влезе в салона Бартоломю и хвърли тефтера си на масата. После кимна на Малбрук, приближи се до бъчвите с ейл, напълни две чаши и се върна с тях. — Колкото до вас — предположих, че сте служител на кралицата — той седна в другия край на масата и си сръбна от ейла.

Малбрук жадно отпи от своята чаша и се настани до останалите, но остана нащрек.