Пол Дохърти - Душегубеца

Мег плъзна ръка към слабините му, но чужденецът я отблъсна.

— Хайде! — пришпори я той. — Да влезем в гората!

— Сигурен ли сте? — спря насред крачка слугинята; макар че работеше в кръчмата, тя никога не беше ходила в гората.

— Да. Там има една дърварска колиба. Изоставена е, но вътре е топло.

И така, непознатият я хвана за ръката и двамата навлязоха сред дърветата. Пред колибата беше вързан кон, а до него имаше някакъв фенер. Мъжът го вдигна от земята.

— Взех го назаем от кръчмата — обясни той.

На мъждукащата светлина на фенера лицето на чужденеца изглеждаше още по-привлекателно. Зъбите му бяха бели и равни, а в очите му горяха весели пламъчета. В дърварската колиба беше топло и сухо; в единия от ъглите имаше сламено легло. Не след дълго Мег се озова легнала по гръб, със запретнати поли и увити около непознатия крака. Щом той свърши, тя бързо се изправи на крака и взе вълненото си наметало.

— По-добре да се връщам.

Слугинята вече не се чувстваше толкова уверена, колкото преди малко. Чужденецът беше силен като бик, по нищо не личеше да е пиян и нито за миг не изпускаше от поглед портупея и кесията си. Мег нахлупи качулката си.

— Услугите ми не са безплатни — заяви тя сприхаво.

— Естествено.

В следващия миг непознатият сграбчи слугинята, затисна устата й с едната си ръка, а с другата ловко преряза гърлото й.

Ребека взе метлата и излезе от кръчмата на баща си. Сутрешната мъгла още не се беше вдигнала и почти скриваше от поглед пазарния кръст, градската бесилка, стълба за бичуване, позорния стълб и дори сергиите в отсрещния край площада. Момичето си пое дълбоко дъх. Всяка сутрин — едно и също. Само времето се променяше. Тя ставаше преди зазоряване, слизаше в помещението за миене на съдове, за да провери как върви работата на слугите, които разчистваха бъркотията от предната вечер и палеха пещите, за да опекат хляб. Подът в салона трябваше да бъде пометен и измит, огънят в камината трябваше да се запали, а месото трябваше да се набоде на шишовете.

— Отивам в пивоварната.

Ребека се обърна. В другия край на салона стоеше баща й, Бартоломю Ленъкс. В ръцете му имаше кръчмарски тефтер, а в колана му бяха затъкнати мастилница и перо.

— Изглеждаш изморен.

Ребека прекоси помещението и се приближи до баща си. Канеше се да го попита дали не е имал тежка нощ, но после се отказа. Това си беше негова работа. Тя обаче беше чула слуховете и се чудеше с коя ли от слугините палуват до зори.

— Пиеш твърде много.

Ребека потри наболата по лицето му четина. Хората често казваха, че някога Бартоломю Ленъкс е бил хубав младеж, но сега баща й се беше превърнал в дебел мъж на средна възраст. Четвъртитото му лице беше подпухнало, брадичката му се беше отпуснала, бузите му бяха затлъстели. Очите му бяха зачервени и изморени, а черната му коса, в която се забелязваха множество сиви кичури, беше рошава и мръсна.

— Какво има, татко? — Ребека го хвана за ръката, но Бартоломю избягваше погледа й.

— Нищо.

Ребека посочи към кръчмарския тефтер.

— Всичко наред ли е? Какво става със сметките?

Баща й й обърна гръб, мърморейки си нещо под носа.

— Не бива да ги слушаш — последва го Ребека.

— Кого?

— Много добре знаеш кого! Клиентите с техните налудничави планове за вложения в това и в онова.

Някакво момче от кухнята притича през салона с един поднос, пълен с празни чаши, и Ребека замълча.

— Ти си добър кръчмар, татко — продължи тя. — „Сребърният дракон“ е много печеливша кръчма. За какво ти е да влагаш пари в разни несигурни начинания?

— Същата си като майка си.

— Какво значи това?

Бартоломю се опита да й се изплъзне, но Ребека го хвана за яката китка и впи нокти в кожата му. Измъчените светлосини очи на баща й се напълниха със сълзи.

— И тя правеше така. Хващаше ме за китката и ако откажех да я слушам, забиваше ноктите си в кожата ми — той въздъхна и се настани на една маса; Ребека се разположи срещу него. — Много съм обезпокоен — започна баща й. — Хванахме се с неколцина търговци от Ипсуич, оборудвахме един кораб за търговия с осолена риба и го пуснахме да кръстосва из северните морета. Проектът изискваше много средства, но изгледите за печалба бяха много добри.

Сърцето на Ребека падна в петите. Баща й беше изключително проницателен търговец, що се отнасяше до стопанисването на „Сребърният дракон“, но за беда не можеше да стои далеч от подобни рисковани начинания.

— И всичко отиде по дяволите, нали? Между другото — потупа го Ребека по гърдите, — трябва да се измиеш, обръснеш и преоблечеш — тя сбърчи нос. — И си изтъркай зъбите с малко оцет и сол — още усещам миризмата на ейл в дъха ти. Та какво ми казваше? Начинанието се провали, така ли?