Пол Дохърти - Душегубеца

Да, слугинята добре знаеше колко струват прелестите й. Тя имаше бяла, лебедова шия, тънки глезени и приказно тяло, за което копнееше всеки мъж в тази кръчма. Неслучайно всички я пляскаха по задника и току се опитваха да бръкнат в деколтето й. Мег обаче не се интересуваше от тези недодялани типове. Целта й беше онзи мълчалив джентълмен в ъгъла, чиято препълнена кесия така примамливо звънтеше. Рано или късно, щеше да го улови в мрежите си. Ако ли пък не, трябваше да си намери някой друг клиент и то преди пияният съдебен пристав да влезе, олюлявайки се, в кръчмата и да нареди на съдържателя да угаси огъня и да затвори капаците на прозорците.

— Ще желаете ли още една чаша ейл, сър? — спря Мег пред масата на непознатия.

Мъжът беше вперил черните си очи в нея и я изучаваше внимателно.

— Да, донеси ми. Искам и парче пай със заешко, но гледай да е пресен. Винаги познавам, когато се опитат да ми пробутат някой боклук!

На Мег никак не й се понрави това обвинение, но въпреки това се усмихна. Сега беше моментът да хвърли стръвта си. По-късно, когато мъжът започнеше да се бори с фустата й, щеше да има възможност да си отмъсти.

— Ще желаете ли нещо друго, сър? — погледна го тя невинно със зелените си очи.

— Какво друго бих могъл да желая? — непознатият взе кесията си и изсипа среброто си в дланта си.

— Не бива да правите така, сър! — обезпокои се не на шега Мег. — По пътищата е пълно с разбойници и крадци!

Мъжът посочи към кожения портупей, който лежеше на стола до него.

— Голям смелчага ще да е този, който се реши да се изправи насреща ми. И за да отговоря на въпроса ти — да, бих желал и малко компания.

— Заета съм, сър.

— Ами по-късно?

— Имам една стаичка на горния етаж…

Чужденецът хвърли един поглед към съдържателя на кръчмата, който беше запасал някаква мърлява престилка около кръста си и стоеше зад големите винени бъчви пред помещението за миене на съдове.

— Обзалагам се, че имаш — отвърна мъжът. — А вътре сигурно имаш и легло, поставено точно срещу шпионката в стената, нали?

Мег се изчерви. Непознатият явно можеше да чете мислите й — кръчмарят Мелтън й разрешаваше да забавлява посетителите, но в замяна действително наблюдаваше какво става стаята й и разбира се, вземаше част от печалбата й.

— Можем да отидем и в конюшнята — прошепна тя. — Намира се в другия край на двора. Вътре е топло и сухо, а сламата я смениха съвсем скоро.

— Значи ще се срещнем там — съгласи се чужденецът.

През останалата част от вечерта Мег се отдаде на мечти и продължи работата си разсеяно. Онази огромна купчина сребро не й излизаше от ума. Тя си спомни наръча с дърва в конюшнята и се усмихна на себе си — това нямаше да е първият път, в който някой от клиентите й щеше да се събуди с пукната глава и празна кесия. Кръчмарят Мелтън, разбира се, щеше да застане на нейна страна. При тези обстоятелства кой би посмял да повдигне обвинения срещу нея? Пък и кой би обърнал внимание?

Мег се почувства облекчена, когато пияният съдебен пристав най-после влезе в кръчмата, наду свирката си и потропа с жезъла си по пода. Отначало клиентите не му обърнаха никакво внимание, но когато кръчмарят Мелтън въведе в салона двете си огромни кучета, набързо пресушиха чашите си и излязоха навън, огласяйки нощта с виковете и ругатните си.

Слугинята се измъкна през вратичката, която се намираше в задната част на помещението за миене на съдове. В покрития с калдъръм двор нямаше никого, но пък от друга страна, тя не беше видяла чужденецът да си тръгва. Сигурно се беше спотаил някъде наоколо и я очакваше с нетърпение. Че как иначе — с тази външност и прелъстителски умения Мег изобщо не беше за изпускане! Всъщност тя обикновено не се даваше толкова лесно, колкото тази вечер. Слугинята се приближи до вратата на конюшнята и надникна вътре, но в тъмнината не се виждаше нищо. След това се обърна и едва успя да сподави вика си — непознатият стоеше зад нея с нахлупена шапка и наметнат около раменете плащ.

— Мен ли търсиш, Мег?

Младата жена плъзна ръце около кръста му и притисна тялото си към неговото.

— Разбира се — прошепна тя. — Очаквах да ви намеря тук.

— Подготвих по-добро място за срещата ни — отвърна й странникът, хвана я за ръката и я изведе от двора.

Двамата тръгнаха по някаква уличка, а после прескочиха крайпътния ров и излязоха в полето. В далечината се виждаха очертанията на някаква горичка.

— Чудно легло имам там — промърмори той, захапвайки я зад врата.