Пол Дохърти - Душегубеца

Ребека вдигна поглед към статуята. Майка й й беше разказала всички легенди за архангел Михаил. Беше й обяснила, че на еврейски името му значи „равен на Бога“ и че в началото на времето, още преди Господ да сътвори света, тъкмо той е повел Божията армия срещу Луцифер и останалите разбунтували се ангели.

Девойката въздъхна и се изправи на крака. После погали букетчето от кокичета и отново погледна към лицето на архангела. Канеше се да каже още нещо, но в този момент вратата на църквата се отвори и в нефа влезе немощният пастор Бейнс с неизменното си парцаливо расо.

— Кой е там? — сприхаво попита той, потропвайки по каменния под с ясеновия си бастун.

Ребека се скри зад една колона.

— Кой е там? — повтори пасторът и се приближи.

Девойката едва се сдържа да не се разкикоти. Прави бяха децата от селото, като казваха, че с плешивата си глава и мършаво вратле пасторът прилича на току-що излюпено пиленце. Независимо от това обаче пастор Бейнс беше добър човек и правеше всичко по силите си за поверените му души.

— Хайде, покажи се!

Ребека покри устата си с ръка.

— Аз съм призрак! — извика тя, опитвайки се да наподоби глас от отвъдното. — Призракът на викария Търкъл!

Гробът на стария Търкъл се намираше в задната част на църквата, а отгоре му беше поставена отвратителна статуя, изобразяваща скелет, полазен от отровни насекоми и жаби. Говореше се, че преди смъртта си викарият загубил ума си, а след това мнозина били виждали сянката му да броди между надгробните паметници и тисовите дървета в църковното гробище. Ребека надзърна иззад колоната. Пастор Бейнс се оглеждаше недоумяващо наоколо.

— О, за Бога, аз съм!

Бейнс излезе от сенките и се заклатушка към девойката с изпънат врат и присвити очи.

— За Бога, Ребека! — пасторът бръкна в мръсния си жакет, извади оттам очилата си и ги закрепи в крайчеца на носа си. — Уплаши ме до смърт! Стар съм вече за такива номера…

— Стига де, пасторе! — засмя се Ребека. — Викарият Търкъл отдавна е мъртъв и вие много добре го знаете. Въпреки че — добави тя дяволито — винаги може да се върне.

— И да се върне, аз няма да съм тук. Отивам да живея при сестра си в Ройстън.

Бейнс се накани да каже още нещо, но после се отказа. Ребека Ленъкс беше доста пакостлива девойка, но същевременно се отнасяше много мило към него и пасторът й вярваше. Тя му носеше пресен хляб и ароматно сирене от кръчмата на баща си, а в „Сребърният дракон“ винаги му поднасяха безплатна храна. Разбира се, това не беше заслуга на вечно начумерения Бартоломю Ленъкс, а на Ребека. Пасторът погледна към статуята на свети архангел Михаил.

— Странно момиче си ти, Ребека — приближи се Бейнс до нея, подпирайки се на бастуна си, и огледа статуята. — Ти ли донесе тези кокичета? — той бавно се обърна към девойката. — Нали знаеш, че е забранено да се кланяш пред статуи и икони?

— Но аз не й се кланям. Просто й говоря. Толкова е красива!

— Някога цялата църква беше красива — отдалечи се Бейнс с куцукане. — Но това беше преди много, много години, когато още бях млад помощник. Тогава всички прозорци бяха остъклени — той посочи към олтара, — отслужваха се литургии, гореше тамян… Сега всичко това е само далечен спомен. Казаха ни, че не е правилно, и ни накараха да сменим вярата си — пасторът се вгледа в лицето на Ребека; сърцето му се свиваше от жал към нея.

Всъщност девойката щеше да е много хубава, ако не беше тази заешка устна, и понякога на Бейнс му се искаше да прокара пръст по устните й, сякаш така щеше да успее да заличи ужасната деформация.

— Ще се моля за теб, Ребека.

— Нима имам нужда от молитви, пасторе?

Бейнс се приближи към момичето, влачейки бастуна след себе си.

— Понякога ми се иска да беше по-внимателна.

— С кое?

— Не се прави, че не знаеш за какво говоря! — пастор Бейнс тропна с бастуна си по пода. — Баща ти е заможен човек, а това разпалва завистта на хората. Освен това не са малко онези, които с радост биха те катурнали по гръб. И да се червиш, и да не се червиш, това е истината! На всичкото отгоре, заради заешката ти устна, тези мъже си въобразяват, че така биха ти направили услуга. Това тяхното е похот. Но най-лошото от всичко, Ребека, е страхът.

— Страхът ли?

Бейнс се взря в морскосивите очи на девойката. Самоуверената усмивка беше изчезнала от лицето й и по него се беше изписала тревога.

— Да, Ребека Ленъкс, страхът! Хората се боят от теб! Притеснява ги заешката ти устна, това, че страниш от всички и че се скиташ сама из гората, а не на последно място и това, че си…