Пол Дохърти - Душегубеца

Девойката натисна бравата и въздъхна от облекчение, когато вратата се отвори. После пристъпи в мрачната църква, мина през единия от трансептите и спря пред олтара. Старата олтарна преграда отдавна я нямаше, но по пода все още се забелязваха вдлъбнатините от някогашните подпори. Олтарът също беше разрушен, а прашните ниши около него зееха празни. Дарохранителницата и олтарният светилник също липсваха и в олтара бяха останали само престолът, молитвената пейка и аналоят с форма на орел. Великолепните стенописи, за които й беше говорила старицата Уайът, бяха покрити с вар.

Статуята на Девата с Младенеца, която беше стояла в левия олтар, беше съборена на пода и разбита с чукове. Сега там се складираха църковните пейки, които се изнасяха в нефа за неделната служба. Ребека тръгна из тъмната църква, осветявана единствено от сноповете светлина, които се процеждаха през прозорците. Когато стигна до едно определено място, тя затвори очи. Винаги правеше така. После зави надясно.

„Едно, две, три, четири…“

Щом стигна до десет, Ребека отвори очи и доволно въздъхна. Нейната статуя още си беше на мястото. Местните жители не бяха попречили на хората на Нортъмбърланд да унищожат цветните стъкла на прозорците и останалите останки от папизма, но по някаква странна причина не им бяха позволили да докоснат тази малка статуя на архангел Михаил. Статуята беше издялана от дърво и беше поставена между два от прозорците в трансепта. Скулпторът, който отдавна лежеше заровен в гробището отвън, беше използвал такива живи краски, че на Ребека й се струваше, че светецът всеки момент ще й проговори. Вместо с криле и бляскава бяла роба скулпторът беше изобразил архангела като рицар с желязна броня, плащ на кръстоносец и богато украсен портупей на кръста, в който бяха затъкнати меч и кама. Едната му облечена в броня ръка беше подпряна на дръжката на меча, а другата беше протегната напред, сякаш светецът предлагаше помощ на някого.

Ребека никога не беше виждала по-красиво лице. Черната коса на архангела стигаше до раменете му, чертите му бяха изящни, но най-прелестни бяха кафявите му очи, пълни с любов и състрадание, и устните му… Младата жена извърна поглед. Ама че налудничави мисли й минаваха през главата! Въпреки това тя не можеше да потисне желанието си да се повдигне на пръсти и да целуне тези устни, да докосне тази мургава кожа…

— Обичам те — прошепна Ребека.

Статуята продължи да се взира в нея.

— Аз съм Ребека Ленъкс — представи се тя; така започваше винаги. — Майка ми отдавна е покойница, но когато бях дете, често ме водеше тук. Баща ми се казва Бартоломю и държи кръчмата „Сребърният дракон“. Ще ми се да можех да запаля свещ.

Старицата Уайът й беше разказала за този обичай. Преди хората на Нортъмбърланд да дойдат и да разрушат всичко, местните жители идвали в църквата, купували си свещ и я поставяли пред статуята на любимия си светец. Ребека се обърна и огледа тъмната църква. Трябваше да се увери, че е сама.

— Донесох ти подарък — каза тя и извади от кошницата си едно букетче току-що откъснати кокичета. — Днес е четиринайсети февруари, а ти си моят любим.

Ребека постави цветята в основата на статуята, точно над издълбания в нея цитат от Откровението на свети Йоан Богослов: „И видях друг Ангел да възлиза от изгрев-слънце, който имаше печат на Живия Бог“ 7 7 Откровение на св. Йоана Богослова, 7:2. — Бел.прев. .

Надписът беше на латински, но въпреки това Ребека го разбираше. Баща й беше дал мило и драго, за да я изучи — беше й купил перо, мастилница и буквар и я беше пратил в селското училище — но този цитат й го беше превела майка й. Девойката се замисли. На колко години беше станала? Почти на осемнайсет. Майка й беше починала, когато беше на пет, но Ребека все още пазеше ясен спомен за тази висока и стройна жена и за сладкото й ухание на билки и подправки. Любимите й цветове бяха синьото и моравото, а около кръста й винаги беше завързана снежнобяла престилка. Двете често бяха идвали в църквата по това време следобед, когато в селото беше тихо и спокойно.

Когато Ребека поотрасна, тя се опита да научи още нещо за майка си от своя баща, но с течение на годините Бартоломю Ленъкс съвсем беше престанал да говори за покойната си жена. Дъщеря му обаче си намери друг начин да се снабди със сведенията, които й бяха нужни — докато помагаше на баща си в кръчмата, тя често заговаряше клиентите, задавайки им безброй въпроси.

Баща й беше родом от Шотландия и имаше някаква далечна родствена връзка с великия клан Ленъкс. Отначало той си изкарвал хляба като Божи служител, но когато Джон Нокс погнал презвитерианците, Бартоломю Ленъкс грабнал една делва със сребро и забягнал отвъд южната граница. Съпругата му, Маргарет Хардуик, била дъщеря на земевладелец и притежавала обширни имоти някъде из Южен Ланкашър. Бартоломю я ухажвал и се оженил за нея, а после я взел със себе си в Дънмоу, където купил кръчмата „Сребърният дракон“. Според слуховете Маргарет Хардуик била папистка и често се измъквала от вкъщи, за да се среща със своите.