Пол Дохърти - Душегубеца

— Защо сте толкова жестоки? — попита Ребека. — Толкова ли ви е приятно да видите сълзи по страните на някоя девойка?

— Боли — прошепна едно от хлапетата.

То се взря във високата и стройна девойка пред себе си, която носеше дълга кафява роба и стара кръгла шапка на главата. Момчето не беше право да й се подиграва — Ребека действително имаше заешка устна, но това изобщо не я правеше грозна! Бялото й като сняг лице беше обрамчено от копринено гладка и искрящо чиста кестенява коса, която се спускаше до раменете й, но най-забележителното нещо в нея бяха морскосивите й очи, които никак не подхождаха на тена й. Стомахът на момчето се сви от страх. То си спомни слуховете, които твърдяха, че Ребека Ленъкс е ясновидка. В момента младата жена беше вперила очите си в неговите, но погледът й не беше суров като този на учителя мастър Такъри, ами тъжен и замислен. Тя пусна пръстите на момчетата.

— Вземете сладкишите — каза им Ребека. — Ако утре дойдете пак, ще ви дам още, но при едно условие.

— Какво условие? — попита едно от момчетата.

Тя го погали по мазната и рошава коса.

— Да не си играете покрай реката! — Ребека вдигна поглед към надвисналите над тях сиви облаци. — Напоследък валя много и водата е придошла.

Момчето отстъпи назад, хвърляйки един уплашен поглед към другарчето си. Хлапетата действително се готвеха да отидат на реката и да се опитат да хванат някоя змиорка или риба. Но откъде тази жена можеше да знае това?

— Ако отидете на реката, няма да сте в безопасност — предупреди ги Ребека, а после се усмихна, опитвайки се да прогони образа на давещите се в коварната вода момчета. — Обещайте ми, че няма да ходите. Всъщност, ако дойдете в „Сребърният дракон“, след като се мръкне, ще ви дам още сладкиши.

Парцаливите хлапета кимнаха и се отдалечиха, но вместо да се затичат към реката, свърнаха към къщата на старицата Уайът, за да проверят точно колко могат да я вбесят.

Ребека въздъхна и бутна портичката, през която се влизаше в църковния двор. Щом влезе вътре, тя приседна върху една пейка, остави кошницата си на земята и потърка слепоочията си.

„Ще ми се това да не се случва, но всичко става толкова бързо!“

Веднага щом беше докоснала пръстите на момчетата, тя беше видяла телцата им да се носят по водата, а устите им — да се пълнят с тиня. Ребека въздъхна, вдигна кошницата си от земята и се вгледа в алеята, по която се стигаше до предната врата на „Сейнт Майкъл“. От двете страни на тихата църквица растяха липови дръвчета, а зад тях се виждаше гробището с порутените надгробни паметници и древните тисови дървета. Според местните легенди последните били посадени преди много векове, за да служат като преграда за добитъка, както и за направа на лъкове и стрели.

Погледът на младата жена се отмести към църквата — дълга постройка с подсилена с железни гвоздеи предна врата, до която се стигаше по старо, изронено стълбище. С изключение на няколкото сводести прозореца останалите представляваха просто тесни бойници. Според местните жители сградата била построена още преди времето на Завоевателя, а трансептите и високата кула, в която се помещаваха камбаните, наречени Мери и Кларънс, били добавени по-късно. Старицата Уайът й беше разказвала, че преди крал Хенри да скъса отношенията си с Рим, в гробището се организирали панаири, на които се продавало църковно пиво, а в нефа често се поставяли представления. Сега всичко се беше променило. Хенри се беше споминал и хората на граф Нортъмбърланд бяха дошли, изпочупвайки цветните прозорци и разрушавайки всички статуи с изключение на една. Тъкмо заради нея Ребека идваше тук.

Тя тръгна по пътеката. Предната врата беше заключена, така че й се наложи да влезе през страничната портичка, която се намираше точно срещу костницата — мрачна и страховита постройка с малки врати и покрити с капаци прозорци, разположена от едната страна на „Сейнт Майкъл“. Църковното гробище беше доста старо, а чумата и разни други бедствия бяха взели доста жертви от Дънмоу, така че от време на време се налагаше ковчезите да бъдат изравяни от земята и тленните останки на мъртъвците да бъдат премествани в костницата.

Ребека беше влизала вътре доста пъти и беше виждала черепите, наредени по полиците, както и костите, натъпкани в плетени кошове. Мнозина от енориашите искаха постройката да бъде изгорена, понеже им напомняше за папските времена. Според слуховете костницата била свърталище на магьосници, които крадели костите, за да ги стриват на прах и да приготвят с тях вещерските си отвари.