Пол Дохърти - Душегубеца

В този момент девойката погледна зад свещеника и видя, че на пода зад гърба му лежи коженият му портупей, в който бяха затъкнати меч и кама.

— Ще си помисля — отвърна тя. — Междувременно остани тук. Ще ти донеса храна. И не се безпокой — само аз влизам в тази конюшня.

След тези думи момичето се заспуска надолу по стълбата, но по средата на пътя се сети още нещо и спря.

— Ако се появи опасност, ще запея песен.

— Коя песен?

— „Лятото дойде“ — тя се усмихна. — Ще я запея в двора и така ще ти дам знак, че е дошло време да си вървиш. Ако се наложи да бягаш, мини покрай развъдника за шарани, прекоси пътя и влез в гората. След около половин миля ще се озовеш на една полянка. Остани там и ме изчакай да дойда.

— Много си смела, Ребека. Онова, което каза преди малко, е самата истина — действително могат да те обесят, задето ми помагаш.

— Първо ще трябва да ме хванат — отвърна тя дяволито и хукна надолу по стълбата.

Ребека отвори вратата на конюшнята, а после я затвори след себе си и врътна ключа. Чувстваше се невероятно развълнувана. За пръв път в живота й щеше да се случи нещо наистина драматично. Сега вече разбираше защо мъжете играят на хазарт — загубата можеше да е огромна, но тръпката си струваше. След като беше видяла кроткото лице на йезуита, тя вече не беше способна да го предаде на Купър. Това би било все едно да заведе мъничката Минет при касапите. Разбира се, човекът на кралицата я плашеше, но страхът й определено отстъпваше пред вълнението. И така, тя прекоси полето и седна край развъдника за шарани. Мъглата все още беше не се беше вдигнала и я обграждаше като плътна пелена, заглушавайки всички звуци и карайки я да се чувства откъсната от всичко наоколо. Девойката се уви по-плътно в наметалото си. Сен Клер имаше нужда от три неща: почивка, храна и сведения за новия пастор. Но за какво му бяха тези сведения? Ребека се взря в тръстиката, сред която плуваха костури, шарани и линове. Да не би този Фрогмор също да беше католически свещеник? А може би знаеше как да измъкне йезуита от капана на Купър? Да, сигурно беше това!

Днес беше четвъртък. Пастор Бейнс си заминаваше в събота. Фрогмор сигурно щеше да пристигне малко преди това или малко след това, което означаваше, че Сен Клер ще остане в конюшнята два-три дни. Гърлото на Ребека се сви. Тя си спомни една отдавнашна случка: веднъж като дете беше уловила някаква пеперуда и я беше отнесла у дома. Баща й й беше казал да я пусне и тя знаеше, че трябва да го послуша, но пеперудата беше толкова красива, че сърце не й даваше да се раздели с нея. По същия начин се чувстваше и сега по отношение на йезуита. Дали това се дължеше на приликата му с любимата й статуя на архангел Михаил? Всъщност тази прилика реална ли беше, или просто плод на развинтеното й въображение, развихрило се още повече заради скуката в „Сребърният дракон“? Така или иначе, след пристигането на двамата странници монотонният й живот доста се беше променил. Ребека беше сигурна, че йезуитът й е приятел, но значеше ли това, че Купър й е враг? По някакъв странен начин тя се чувстваше свързана с човека на Юда. И той като нея имаше необичаен вид. Може би тъкмо затова беше станал човек на кралицата — за да си изгради защита срещу подигравките на останалите…

Ребека се изправи и тръгна да се връща в кръчмата на баща си. Албиносът не беше в салона, но някаква слугиня я осведоми, че е наел най-хубавата им стая и е отвел там съдебния пристав Малбрук, за да го разпита. Ребека кимна, след което влезе в помещението за миене на съдове, за да си прибере кошницата. На слугите обясни, че отива да бере билки, но тъй като е малко гладна, ще си вземе и нещо за хапване. После се промъкна в кухнята и отмъкна оттам един комат хляб, малко сушено месо и парче сирене. Накрая откачи един мях от закачалката на вратата и го напълни с вино от бъчвата. Когато се озова отново в двора, там беше станало още по-шумно — ковачът беше дошъл да подкове конете.

— Искаш ли да се погрижа и за Минет? — извика той, обръщайки към нея тлъстото си лице, зачервено от горещината на ковашкото огнище.

— Не — извика му в отговор тя. — Може би следващия път.

Ребека влезе в конюшнята, изкачи се по стълбата към плевника с кошницата в ръце и постави храната пред йезуита.

— Това е всичко засега — заяви тя. — Довечера ще ти донеса мехлем и превръзка за раната. Междувременно можеш да я промиеш с вино. Ще се почувстваш по-добре.

Ребека вече беше тръгнала да се спуска по стълбата, когато до слуха й достигнаха благодарностите на Сен Клер.