Пол Дохърти - Душегубеца

След тези думи командирът на опричниците се приближи към вътрешния парапет и изкрещя някаква заповед на хората си, които чакаха в двора. Отдолу се чу звън на сбруи и цвилене на коне.

— Какво си намислил? — попита Сен Клер.

Дмитрий затегна портупея си и си сложи на главата стоманен шлем със заострен връх и предпазители за лицето и врата, изработени от метални брънки.

— Смятам да приветствам посетителите ни, йезуите. Бас ловя, че не го очакват.

Ребека се накани да се обърне, но в този момент един от офицерите извика нещо. Трима конници излязоха от турския лагер и препуснаха към замъка, развявайки бяло знаме. Дмитрий се надвеси през парапета. Когато стигнаха до крепостния ров, тримата пратеници дръпнаха юздите и спряха Конникът в средата, за чието копие беше прикрепено бялото знаме, се изправи в стремената си закрещя на лингва франка. Командирът на опричниците го изслуша, а после се ухили на Сен Клер.

— Казва, че са готови да се оттеглят, но само при условие че им предам тримата чужденци — белокосия демон, свещеника и кръчмарската слугиня със заешката устна.

— И? — попита йезуитът.

Дмитрий се прокашля и се изплю.

— Ако ви предам, ще трябва да се простя с главата си. На царя никак няма да му хареса, че съм клекнал пред турците, които са прекосили границата му, оплячкосали са околните села и са обсадили една от крепостите му. Освен това, англичанино — Дмитрий се усмихна дяволито, — мисля, че те харесвам — той погледна през рамо към войниците си. — Хайде! Предайте отговора ми на турците!

Трима стрелци мигом заредиха лъковете си, надвесиха се над стените и обсипаха турските пратеници с порой от стрели. Двама от конниците се отпуснаха в седлата си, а после единият от тях се изтърколи в рова. Третият обърна коня си, изпускайки бялото знаме, и препусна далеч от крепостта. Не беше изминал и няколко крачки, когато две стрели се забиха в гърба му. Турчинът се изхлузи от седлото, но кракът му заседна в стремето и конят продължи да го влачи през праха към турския лагер.

— Но те носеха бяло знаме! — запротестира Купър.

— Бяло знаме ли? — озъби се Дмитрий. — Кажи го на онези клетници, приковани към кръстовете!

След тези думи командирът на опричниците се забърза надолу по стъпалата на стражевата кула. Хората му го чакаха в двора, стиснали в едната си ръка мечове, а в другата — черни щитове. Конете вече бяха оседлани. Дмитрий изкрещя някаква заповед. Решетката на крепостната порта моментално беше вдигната, а подвижният мост — спуснат, и опричниците се завтекоха към вражеския лагер като стрели. Турците изобщо не очакваха подобен развой — в крайна сметка, те бяха дошли да обсадят крепостта, а не да се отбраняват от нападатели. Дмитрий препускаше напред като някой демон, а хората му се разгръщаха зад него. В небето се вдигнаха облаци прах. После изтрещя оръдие, отекна звън на стомана и въздухът се изпълни с виковете на мъже, вкопчени в яростна битка.

Сен Клер поклати глава.

— Според свети Павел най-голямата добродетел е любовта — каза той замислено, — но в очите на Дмитрий това явно е куражът. Сърцето на този опричник може и да е черно като нощта, но смелостта му не може да бъде оспорена.

Димът от оръдията и прахът скоро покриха бойното поле като пелена и Ребека, Сен Клер и Купър не можеха да видят какво става. От време на време някой ездач падаше от коня си и животното хукваше обратно към крепостта. На портата стояха на пост пешаци, готови да вдигнат подвижния мост във всеки един момент.

— Какво се надява да постигне Дмитрий с тази атака? — попита Ребека.

— Да накара врага да се разтрепери от страх — отвърна й Купър. — Турците и мастър Фрогмор вече са наясно, че ще се бием до смърт.

Думите на албиноса едва бяха заглъхнали, когато из въздуха се понесе зовът на руски бойни рогове. После настана тишина. Облакът прах изтъня и не след дълго хората на Дмитрий излязоха от него. Конете им бяха запъхтени и целите покрити с пяна. Опричниците препуснаха към подвижния мост и скоро се озоваха обратно в двора на замъка. Повечето от тях бяха живи и здрави, но някои бяха изгубили конете си и се бяха качили на седлата на своите другари. Други се прибраха в крепостта тичайки. Имаше мъже, които се бяха отървали само с драскотини, но имаше и лошо ранени. Ребека предложи да слезе в двора и да помогне на войниците, но Сен Клер й каза да остане на стените. От Дмитрий нямаше и следа. Тъкмо когато бяха изгубили надежда, че ще го видят отново, от облака прах излезе още една група конници. Зад тях препускаха неколцина облечени в ризници спахии с развети плащове и насочени копия, но те нямаха шанс да настигнат руснаците. Дмитрий яздеше в края на колоната, сякаш искаше да се увери, че нито един от хората му няма да остане на бойното поле.