Сигрид Унсет - Венецът

Това лято беше последното на Арне Юрдшон в „Йорун“. Епископът му обеща да му помогне да си намери място под слънцето и есента Арне тръгваше за Хамар.

Кристин усещаше, че Арне я харесва, но тя все още разсъждаваше по детски и не се замисляше много-много. Държеше се с него както винаги, търсеше компанията му при всяка възможност и танцуваше до него на забавите у дома или пред църквата. Дори я забавляваха неодобрителните погледи на майка й. Не споменаваше пред Арне за Симон или за женитбата, защото забеляза колко унил ставаше той.

Арне, много сръчен по природа, реши да изработи сандък за шевни принадлежности като спомен. Вече скова раклата и поставката. Сега правеше железен обков и катинар в ковачницата. В една хубава, топла лятна вечер Кристин слезе при него. Носеше вълнена дреха на баща си — смяташе да я закърпи, докато стои при Арне. Седна на купчина камъни и захвана да шие. Бъбреше си с момъка. И Юлвхил дойде с нея. Куцукаше, подпряна на патерицата си, докато си късаше малини, избуяли край сипея наоколо.

След известно време Арне се показа на вратата на ковачницата, за да се разхлади. Понечи да седне до Кристин, но тя се поотдръпна и го предупреди да внимава да не посипе ръкоделието на коляното й със сажди.

— Така ли стана? — обидено попита Арне. — Не ми позволяваш да седна до теб, защото се боиш, че селянинът ще те изцапа?

Кристин го погледна озадачена.

— Разбра ме какво исках да кажа — отвърна тя. — Свали си престилката, измий си ръцете и поседни при мен да се отмориш — додаде тя и му направи място.

Арне обаче се разположи на тревата пред краката й.

— Не се гневи, Арне — помоли го Кристин. — Не си мисли, че ще се покажа неблагодарна към теб за прекрасния ти подарък или че ще забравя дружбата ни. Винаги си бил най-добрият ми приятел.

— Така ли? — попита той.

— Много добре го знаеш. Никога няма да те забравя. Когато поемеш по широкия свят, ще ме забравиш много преди аз да те забравя, защото сигурно ще се сдобиеш с почести и слава по-бързо, отколкото очакваш.

— Нямало да ме забравиш никога — усмихна се Арне. — А аз съм щял да те забравя, преди да ме забравиш ти. Какво дете си ти, Кристин.

— И ти не си престарял.

— Връстник съм на Симон Андресьон. И нашият род умее да върти меча не по-зле от Дюфрините, но родителите ми не са имали късмет като тях.

Арне си избърса ръцете в тревата, хвана глезена на Кристин и долепи буза до крака й, подаващ се изпод ръба на роклята. Тя понечи да се отдръпне, но Арне я спря:

— Майка ти е в „Лаугарбрю“, а Лавранс яхна коня и тръгна нанякъде. Тук сме на скришно място и никой не може да ни види от къщите. Остави ме този път да ти кажа каква мъка тежи на сърцето ми.

— Винаги сме знаели, че няма смисъл да говорим за чувствата си.

— Позволи ми да сложа глава в скута ти — помоли Арне и понеже тя не отговори, той се отпусна в полите й и обгърна снагата й с ръка. С другата подръпна плитките й.

— Ще ти хареса ли Симон да легне така в скута ти и да си играе с косите ти? — попита след малко той.

Кристин мълчеше. Изведнъж я притисна и тежестта на главата на Арне, и думите му. Сякаш се отвори врата към друга стая, а от там тъмни пътища водеха към още по-дълбок мрак. Кристин не искаше да поглежда към тях. Смути се.

— Женените хора не правят така — опита се да успокои тревогата си тя.

Опита се да си представи как месестото, кръгло лице на Симон се вглежда в нейното с очи като на Арне. Представи си как би прозвучал гласът му и я напуши смях.

— Симон едва ли ще легне на земята, за да си играе с обувките ми!

— Няма, защото ще може да си играе с теб в леглото си — подхвърли Арне.

Гласът му я натъжи и сломи. Тя се опита да отмести главата му от скута си, но той се впи в нея и рече:

— Но аз ще си играя в обущата ти, с косите ти и пръстите ти и ще те следвам навсякъде по цял ден, Кристин, ако станеш моя съпруга и заспиваш в обятията ми всяка нощ.

Той се поизправи, хвана я за рамото и се вгледа в очите й.

— Не е хубаво да ми говориш такива неща — плахо възрази Кристин.

— Така е.

Арне се изправи и застана пред нея.

— Кажи ми само едно: не ти ли се иска аз да ти бях годеник?

— Предпочитам — подзе тя, — предпочитам изобщо да не се омъжвам. Поне не сега.

Арне не помръдна, но промълви:

— Да не би да искаш да те дадат в манастир и да останеш девица до края на дните си, както ще постъпят с Юлвхил?

Кристин стисна до болка преплетените си пръсти. Внезапно през тялото й премина странен, сладостен трепет и тя осъзна каква нерада участ очаква малката й сестра. Очите й се наляха със сълзи от мъка заради Юлвхил.