Сигрид Унсет - Стопанка

Кристин, нима не разбираш? Имаш нужда от помощ.

Да, свети кралю, осъзнавам го. Изпитвам неописуема потребност от твоята подкрепа, за да не се отвърна отново от Господ. Не ме изоставяй, предводителю на Неговите застъпници, когато отправям към Него молитвите си. Свети Улав, бъди мой ходатай пред Бог и измоли мир за душата ми!

Cor mundum créa in me, Deus: et spiritum rectum innova in visceribus meis.

Ne projicias me a facie tua…

Libera me de sanguinibus, Deus, Deus salutis meae… 13 13 Cor mundum créa in me, Deus: et spiritum rectum innova in visceribus meis. Ne projicias me a facie tua… Libera me de sanguinibus, Deus, Deus salutis meae… (лат.) — Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене. Не ме отхвърляй от лицето си… Избави ме от виновността на кръвта, Боже, Боже на спасението ми. — Бел.прев.

След края на богослужението хората се разотидоха. Изправиха се и двете селянки, коленичили до Кристин. Момчето помежду им обаче започна да се влачи по пода и да си помага с ръце, подскачайки като малко гардже, което не може да лети. Момчето имаше съвсем къси крака, сгънати под тялото му. Жените се опитваха да го прикрият с дрехите си, докато излизаха от храма.

След като се изгубиха от погледа й, Кристин се свлече на пода и започна да целува следите от стъпките им.

Кристин стоеше малко объркана и разтревожена на входа към хоровата част на храма, когато от вратата с решетките излезе млад свещеник. Спря се пред обляната в сълзи жена, а тя се опита да му изложи причината за идването си. Отначало не я разбра. Тя извади броеницата и му я подаде.

— А, да, вие сте Кристин Лаврансдатер, съпругата на Ерлен от „Хюсабю“, нали? — погледна я той малко изненадано: лицето й беше цялото подпухнало от плач. — Да, сетих се, вашият девер магистър Гюнюлф ми спомена за вас…

Заведе я във вестиария, разви ленената покривка и извади броеницата. Разгледа я и се усмихна:

— Е, вероятно и сама се досещате, че за това са необходими свидетели. Не можете да дарявате такава ценност, сякаш става дума за филия, намазана с масло, госпожо. Но аз ще съхранявам броеницата на първо време, защото едва ли искате да я разнасяте из града. Ей, предай на Арне да си направи труда и да дойде тук — обърна се той към клисаря. — Ако ще спазваме ритуала, редно е и вашият съпруг да присъства. Но Гюнюлф вероятно ще донесе писмо от него… Ще се изправите пред самия епископ, нали? А иначе Хаук Тумасьон е изповедник. Не зная дали Гюнюлф е разговарял с отец Айлив… Потърсете ме утре след сутрешната служба. Името ми е Пол Аслаксьон. А него — той посочи към детето, — го оставете в странноприемницата. Ще нощувате при сестрите в имението „Баке“, нали така заръча вашият девер?

Влезе друг свещеник и двамата размениха няколко думи. Пол Аслаксьон отключи малка стая в стената, взе везна и претегли броеницата, докато другият свещеник записваше нещо в книга. После двамата я прибраха във вградения в стената долап и заключиха стаичката.

Отец Пол понечи да изпрати Кристин до вратата на църквата, но преди това я попита дали не иска да вдигне сина й до мощехранителницата на свети Улав.

Той пое момченцето с уверения, малко равнодушен жест на свещеник, свикнал да носи в ръце деца за кръщение. Кристин го последва и той я попита не иска ли и тя да целуне мощехранителницата.

Не смея, помисли си тя, но тръгна след свещеника по стълбите към издигнатата част, където се намираха мощите на светеца, долепи устни до златното ковчеже, а пред очите й се полюшна голяма, тебеширенобяла свещ.

Свещеникът я погледна, опасявайки се да не би Кристин да изпадне в несвяст. Тя обаче се окопити и стана. После свещеникът долепи челото на детето до светинята.

Отец Пол я изпрати до вратата и попита дали знае как да стигне до лодките за превоз. После й пожела лека нощ с равния си суховат глас на кралски сановник.

Навън валеше дъжд, а от градините и улицата се разнасяше ухание. След като отмина изпотъпканата част, Кристин закрачи по раззеленена и свежа трева като по селски двор. Мъчеше се да опази детето от дъжда, но Нокве тежеше и тя вече не си усещаше ръцете от дългото носене. А и той непрекъснато хленчеше и плачеше. Сигурно пак беше огладнял.

След дългото пътешестване, изтощителния плач и разтърсващото преживяване в църквата майката капна от умора. Зъзнеше от студ, а дъждът се усили. Капките плющяха по дърветата, листата потреперваха. Мина през тесните улички и излезе на място, откъдето се откриваше изглед към широкото сиво корито на реката, надупчено като сито от падащите върху него капки.

Нямаше лодки. Кристин се разговори с двама мъже, свили се под барака на пристана. Посъветваха я да отиде до плитчините, там монахините имали къща и лодкар.