Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— Милдред, за да се боря с човек като Дъдли, ще трябва да използвам начини и средства, които са изключително непочтени. Ще трябва да се отнасям към него като към враг на страната, ще трябва да се справя с него като с предан човек, превърнал се в предател. Ще трябва да се справя с него, както бих се справил с… — той млъкна рязко, за да се сети за пример. — … Мари дьо Гиз.

— Кралицата, която умря така внезапно? — попита го тя, с предпазливо безразличен тон.

— Кралицата, която умря така внезапно.

Тя го разбра веднага, но срещна погледа му, без да трепне.

— Уилям, трябва да изпълняваш дълга си заради нашата страна, нашата църква и нашата кралица. Това, което вършиш, е божие дело, независимо какви средства трябва да използваш.

В отговор той я погледна в спокойните сиви очи.

— Дори ако трябва да извърша престъпление, огромен грях?

— Дори да е така.

Сесил се върна в последните дни на юли, и откри, че дворът е на кратко пътуване по южните брегове на Темза. Кралицата отсядаше в най-добрите имения, които можеха да се намерят, и се наслаждаваше на ловуването и лятното време. Беше предупреден да не очаква посрещане като за герой, и не получи такова.

— Как можахте? — посрещна го Елизабет. — Как можахте да захвърлите нашата победа? От французите ли бяхте подкупен? Да не сте преминали на тяхна страна? Болен ли бяхте? Прекалено уморен ли бяхте, за да изпълните задачата си както трябва? Твърде стар? Как можахте просто да забравите дълга си към мен, и дълга си към страната? Похарчихме цяло състояние в опити да направим Шотландия безопасна, а вие просто оставихте французите да се приберат у дома, без да ги задължите да изпълнят волята ни?

— Ваша светлост — подхвана той. Почувства как пламва от гняв и се огледа наоколо да види кой е достатъчно близо, за да ги чуе. Половината придворни бяха изпружили шии напред, за да видят сблъсъка, всички ги слушаха открито. Елизабет беше избрала да го приеме в голямата зала на къщата на своя домакин. Тук имаше хора, наредили се на стълбите, за да слушат, имаше придворни, надвесени от галерията; тя го тъпчеше така открито, сякаш бяха на пазара в Смитфийлд.

— Да доведете французите до положение да са оставени на нашата милост, и да допуснете да си отидат, без да подсигурите Кале! — възкликна тя. — Това е по-лошо, отколкото самата загуба на Кале. Предното беше война: ние се сражавахме възможно най-упорито. Сегашното е акт на лекомислие: вие захвърлихте Кале, без да направите и най-малко усилие да го отвоювате отново.

— Ваше величество…

— И моят герб! Закле ли се тя никога да не го използва отново? Не? Как смеете да се върнете при мен, докато тази жена все още използва моя герб?

Сесил не можеше да направи нищо, подложен на такава яростна атака. Той млъкна и я остави да излива яростта си върху него.

— Елизабет… — Тихият глас беше толкова изпълнен с увереност, че Сесил погледна бързо нагоре по величественото стълбище, за да види кой дръзва да се обръща към кралицата по име. Беше Дъдли.

Той стрелна Сесил с бърз, съчувствен поглед.

— Негова светлост господин секретарят е работил усърдно във ваша полза и е донесъл у дома най-добрия мир, който е успял да постигне. Може и да сме разочаровани от онова, което е постигнал, но съм сигурен, че няма съмнение в предаността му към нашата кауза и преданата му служба спрямо нас.

Сесил видя как думите му и самият му тон, укротиха гнева й. "Каза „службата спрямо нас“, отбеляза той мислено. „Нима сега служа на него?“

— Нека се оттеглим с господин държавния секретар — предложи Дъдли. — Тогава той може да ни обясни решенията си, и да ни каже как стоят нещата в Шотландия. Имал е дълго пътуване и тежка задача.

Тя се овладя. Сесил се напрегна, очаквайки още оскърбления.

— Елате — каза Дъдли простичко, като протегна ръка към нея. — Ела, Елизабет.

„Той й нарежда, обръщайки се към нея по име пред целия двор?“, запита се Сесил в удивено мълчание.

Но Елизабет отиде при Дъдли, като добре дресирана хрътка, подтичваща, за да не изостава от господаря си, сложи ръката си в неговата и му позволи да я отведе от залата. Дъдли хвърли поглед назад към Сесил и си позволи едва забележима усмивка. „Да“, казваше усмивката. „Сега виждаш как стоят нещата“.

Уилям Хайд повика сестра си в кабинета си — стаята, откъдето водеше делата на имота си: сигнал за нея, че въпросът беше сериозен и не биваше да бъде смущаван от чувства или от позоваване на семейните връзки.