Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Той се беше разположил зад голямата работна маса, която беше кръгла и разделена на участъци с чекмеджета, върху всяко от които имаше буква от азбуката. Масата можеше да се върти върху оста си към собственика, а всяко чекмедже съдържаше договорите и записките по рентите на фермерите арендатори, заведени под първата буква на името им.

Лизи Одингсел отбеляза разсеяно, че чекмеджето с последната буква от азбуката никога не беше използвано, и се зачуди, че никой не беше помислил да направи маса, на която да липсват двете от последните букви от азбуката, тъй като на английски беше необичайно да има имена, започващи с тях. „Зеведей“, помисли си тя. „Ксеркс“.

— Сестро, става дума за лейди Дъдли — започна Уилям Хайд без предисловие.

Тя веднага забеляза как той използва титлата на приятелката й. Значи щяха да проведат този разговор с изключително официален тон.

— Да, братко? — отвърна тя любезно.

— Това е труден въпрос — каза той. — Но ще говоря направо: мисля, че е време да я отведеш.

— Да я отведа? — повтори тя.

— Да.

— Къде да я отведа?

— При някои други семейни приятели.

— Негова светлост не е уредил нищо — възпротиви се тя.

— Получавала ли си въобще някакви вести от него?

— Не и откакто… — тя млъкна рязко. — Не и откакто я посети в Норфолк.

Той вдигна вежди и зачака.

— През март — добави тя неохотно.

— Когато тя му отказа развод и се разделиха разгневени?

— Да — призна тя.

— И от тогава не си получавала писмо? Нито пък тя?

— Не и доколкото знам… — тя срещна обвинителния му поглед. — Не, не е.

— Изплаща ли се редовната й издръжка?

Лизи издаде леко стреснато ахване.

— Да, разбира се.

— А твоите надници?

— Аз не получавам надници — каза тя с достойнство. — Аз съм компаньонка, не слугиня.

— Да, но той ти плаща издръжка.

— Неговият управител я изпраща.

— В такъв случай не я е изоставил окончателно — каза той замислено.

— Доста често забравя да пише — каза тя упорито. — Доста рядко я посещава. В миналото понякога се е случвало с месеци…

— Никога не е пропускал да изпрати хората си да я придружат от едно имение до друго — отвърна той. — Никога не е пропускал да й уреди да отседне на едно или друго място. А ти казваш, че не е изпратил никого, и нямаш никаква вест от март насам.

Тя кимна.

— Сестро, трябва да я вземеш и да продължите нанякъде — каза той твърдо.

— Защо?

— Защото тя се превръща в пречка и неудобство за тази къща.

Лизи беше напълно объркана.

— Защо? Какво е направила?

— Като оставим настрана прекомерната й набожност, която ме кара да си задавам въпроси по отношение на съвестта й…

— За бога, братко, тя се е вкопчила в Бог като в самия живот. Тя няма гузна съвест, просто се опитва да намери воля за живот!

Той вдигна ръка.

— Елизабет, моля те. Да запазим спокойствие.

— Не зная как да запазя спокойствие, когато ти наричаш тази нещастна жена бреме за теб!

Той се изправи на крака.

— Няма да продължавам този разговор, освен ако не ми обещаеш, че ще запазиш спокойствие.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Знам какво правиш.

— Какво?

— Опитваш се да не се трогваш от нея. Но тя е изключително нещастна, а ти си готов да влошиш положението й.

Той се отправи към вратата, сякаш за да я отвори пред нея. Лизи разпозна признаците на братовата си решителност.

— Добре — каза тя припряно. — Добре, Уилям. Няма нужда да се гневиш. Това е толкова лошо за теб, колкото и за мен. Всъщност по-лошо.

Той се върна на мястото си.

— Като оставим настрана набожността й, както казах, това, което ме тревожи, е положението, в което ни поставя по отношение на съпруга си.

Лизи чакаше.

— Тя трябва да си отиде — каза той простичко. — Докато си мислех, че му правим услуга, като я приемаме тук, защитавайки я от клевети и презрение, докато очаква указанията му, тя беше ценна за нас. Мислех си, че той ще се радва, че тя е намерила сигурен пристан. Мислех, че ще ми бъде признателен. Но сега мисля различно.

Тя вдигна глава да го погледне. Той беше неин по-малък брат и тя беше свикнала да го вижда в две противоположни светлини: първо, като по-млад от нея човек, който знаеше по-малко за света, отколкото тя; и второ, като по-високопоставен от нея: глава на семейството, имотен човек, с една стъпка по-горе от нея по веригата, която водеше към Бог.

— Какво мислиш сега, братко?

— Мисля, че той я е изоставил — каза той простичко. — Мисля, че тя е отхвърлила желанието му и го е разгневила, и че няма да го види повече. И което е по-важно, онзи, при когото тя отседне, няма да го види повече. Ние не му помагаме с един заплетен проблем, ние подпомагаме и насърчаваме бунта й срещу него. А аз не мога да си позволя да правя подобно нещо.