Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Дворът на Елизабет, начело с Робърт, посрещна писмото на Сесил, обявяващо мира, с въздържана благодарност. Това беше добре, но не достатъчно добре, намекна Робърт, и придворните, които с едно око наблюдаваха кралицата, а с другото — нейния фаворит, се съгласиха.

Водещите членове на Частния съвет роптаеха, настоявайки, че Сесил бе свършил забележителна работа и че е редно да получи поне малка благодарност за нея.

— Само преди месец тя щеше да му се хвърли на врата, ако успееше да постигне мир след едва тримесечна война — каза кисело Трокмортън. — Щеше да го направи граф заради това, че е постигнал мир, преди да са изтекли и шест седмици. Сега той го направи за по-малко от ден, след като стигна в Единбург, а тя не му е благодарна. Ето какви са жените.

— Не жената е тази, която проявява неблагодарност; а любовникът й — каза грубо сър Никълъс Бейкън. — Но кой е готов да й каже? И кой е готов да предизвика него?

Възцари се пълно мълчание.

— Не и аз, във всеки случай — каза сър Никълъс спокойно. — Сесил ще трябва да намери разрешение на този въпрос, когато се прибере. Защото, кълна се в Бога, нещата не могат да продължават така още дълго. Това е скандал, което е достатъчно лошо, но освен това я поставя в неясно положение. Тя не е нито съпруга, нито девойка. Как ще роди син, когато не може да погледне друг мъж, освен Робърт Дъдли?

— Може би ще роди син от Дъдли — каза тихо някой отзад.

При това предположение някой изруга, друг се надигна рязко и излезе от стаята.

— Тя ще изгуби трона си — каза твърдо друг мъж. — Страната няма да го приеме, Камарата на лордовете няма да го приеме, Камарата на общините няма да го приеме, и — знаете ли, милорди — дяволски сигурно е, че аз няма да го приема.

Разнесе се бърз шепот на съгласие, после някой каза предупредително.

— Това е почти измяна.

— Не, не е — настоя Франсис Бейкън. — Казано бе само, че някой няма да приеме Дъдли за крал. Решено е. В това няма измяна, тъй като той никога няма да бъде крал, в мислите ни не съществува такава възможност. А Сесил ще трябва да се върне у дома и да се погрижи неговите мисли също да не допускат такава възможност.

Човекът, който вече приемаше себе си като крал на Англия във всяко отношение, освен по име, беше в двора на конюшнята и оглеждаше ловния кон на кралицата. Тя беше яздила толкова малко, че един коняр извеждаше коня да го разтъпква, и Дъдли искаше да се убеди, че момчето е толкова внимателно към чувствителната уста на коня, колкото щеше да бъде и той самият. Докато той леко подръпваше ушите на кобилата и опипваше меката й като кадифе уста, зад него се приближи Томас Блаунт и тихо го поздрави:

— Добро утро, сър.

— Добро утро, Блаунт — каза тихо Робърт.

— Има нещо странно, което си помислих, че е редно да узнаете.

— Да? — Робърт не обърна глава. Никой, който гледаше двамата мъже, не би си помислил, че са заети с нещо друго, освен грижата за конете.

— Снощи се натъкнах на пристигнал с кораб товар от злато, вмъкнат контрабандно от испанците, натоварен от сър Томас Грешам от Антверпен.

— Грешам ли? — попита Дъдли изненадано.

— На борда имаше негов служител, въоръжен до зъби, поболял се от тревога — описа го Блаунт.

— Злато за кого?

— За хазната — каза Блаунт. — Дребни монети, кюлчета злато, всякакви форми и размери. Моят човек, който помагал с разтоварването, каза, че според мълвата това било злато за изсичане на нови монети, за да се плати на войската. Помислих си, че може би ще искате да знаете. Било е на стойност около три хиляди лири, а преди е имало още, и ще има отново другата седмица.

— Наистина искам да знам — потвърди Робърт. — Знанието е пари.

— Тогава се надявам парите да са от златото на Грешам — подметна хапливо Блаунт. — А не този метал без стойност, който имам в джоба си.

Половин дузина мисли изникнаха едновременно в ума на Робърт. Той не изказа гласно никоя от тях.

— Благодаря ти — каза той. — И ми съобщи, когато Сесил потегли към къщи.

Той остави коня при коняря и отиде да намери Елизабет. Тя още не беше облечена: седеше на прозореца в личния си кабинет с пелерина около раменете. Когато Робърт влезе, Бланш Пари с облекчение вдигна поглед към него.

— Нейна светлост отказва да се облече, макар че испанският дипломатически пратеник иска да я види — каза тя. — Казва, че е твърде уморена.

— Оставете ни — каза Робърт кратко и изчака, докато придворните дами и прислужничките излязоха от стаята.

Елизабет се обърна и му се усмихна, взе ръката му и я притисна към бузата си.