Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Руменината нахлу в бузите й.

— О, Спирит! В безопасност сме!

— Необходимостта да се изправим срещу французите си остава — предупреди я той. — Но не е нужно да се опасяваме, че по същото време испанците ще тръгнат срещу нас.

— И не е нужно да се омъжвам за ерцхерцога! — Елизабет се разсмя весело.

Сесил се сепна.

— Макар че все още се надявам да го направя — поправи се тя припряно. — Аз дадох честната си дума, Сесил.

Той кимна, знаейки, че тя лъже.

— В такъв случай да пиша ли на лорд Грей да превземе веднага замъка Лийт?

Поне този път я бе обзела увереност.

— Да! — извика тя. — Най-после нещо върви добре за нас. Кажете му да го обсади и да го спечели за нас веднага!

Ведрото, уверено настроение на Елизабет не продължи дълго. Нападението над замъка Лийт през май се провали безславно. Обсадните стълби се оказаха твърде къси и повече от две хиляди мъже загинаха, дращейки с нокти по стените на замъка, без да могат да се качат или слязат, падайки ранени в кръвта и тинята отдолу.

Ужасът от раните, болестите и смъртта на нейните войници измъчваше Елизабет толкова, колкото и унижението да се провали пред самите прозорци на Мари дьо Гиз. Някои казваха, че коравосърдечната французойка гледала през прозореца и се смеела, като виждала англичаните, набучени на копия на върха на обсадните стълби, падащи като простреляни гълъби.

— Те трябва да се върнат у дома! — нареждаше Елизабет. — Умират, давейки се в калта пред вратата й. Тя е вещица, тя призова дъжд върху тях.

— Не могат да се върнат у дома — каза й Сесил.

Ноктите й блестяха от ожесточеното лъскане, кожичките бяха избутани назад, зачервени и възпалени.

— Те трябва да се приберат у дома, обречени сме да изгубим Шотландия — каза тя. — Как е могло стълбите да бъдат прекалено къси? Грей трябва да бъде предаден на военен съд. Норфолк трябва да бъде отзован. Собственият ми чичо, а при това — предател и глупак! Две хиляди мъже загинали под стените на Лийт! Ще ме нарекат убийца, задето изпратих добри мъже на смърт заради такова безумие.

— Войната винаги означава смърт — каза Сесил рязко. — Знаехме това, преди да започнем.

Той се възпря. Това пламенно, боязливо момиче никога не беше виждало бойно поле, никога не беше вървяло покрай ранени войници, стенещи за вода. Една жена не можеше да знае какво понасяха мъжете, не можеше да управлява така, както би управлявал един крал. Една жена никога не можеше да усвои решителността на мъж, създаден по Божие подобие.

— Трябва да усвоите смелостта на крал — каза й той твърдо. — Сега повече от всякога. Знам, боите се, че се проваляме, но често войната се печели от тази страна, която притежава най-голяма увереност. Именно когато сте най-изплашена, трябва да си давате вид на най-смела. Казвайте каквото ви дойде на ума, вирнете брадичка и заявете, че притежавате смелостта на мъж. Вашата сестра можа да го направи, видях я как обръща в миг на своя страна цял Лондон. Вие също можете да го направите.

Елизабет пламна от гняв.

— Не изричайте името й пред мен! Тя имаше съпруг, който да управлява вместо нея.

— Тогава нямаше — възрази й той. — Когато се изправи пред бунтовниците на Уайът, щом те настъпиха право към Лондон и се разположиха на лагер в Ламбет. Тогава тя беше сама жена, наричаше себе си „Кралицата дева“, а войниците от опълчението на Лондон се кълняха, че са готови да пожертват живота си за нея.

— Е, аз не мога да го направя. — Тя кършеше ръце. — Не мога да намеря нужната смелост. Не мога да казвам такива неща и да карам хората да ми повярват.

Сесил взе ръцете й и ги стисна здраво.

— Трябва — каза той. — Сега трябва да продължим напред, защото не можем да се върнем назад.

Тя го погледна съкрушено.

— Какво трябва да правим? Какво можем да направим сега? Със сигурност всичко свърши?

— Съберете още войски, подновете обсадата — каза той.

— Сигурен ли сте?

— Бих заложил живота си на това.

Тя неохотно кимна.

— Значи имам вашето позволение да изпратя заповедите? — настоя той. — За още войници, за да обсадят отново Лийт?

— Много добре.

Тя промълви думите едва чуто, сякаш по принуда.

Само Робърт Дъдли можеше да утеши Елизабет. Излизаха на езда все по-рядко и по-рядко, тя беше прекалено изтощена от безсънните нощи, изпълнени с тревога. Денят плавно преминаваше в нощта в личните покои на кралицата, която крачеше из тях до четири сутринта, а после, в ранния следобед, потъваше в изтощена, изпълнена със сънища дрямка. Затваряха вратата на личния й кабинет, в явно пренебрежение към клюките, и той седеше с нея до огъня в студените сиви следобеди. Тя сваляше тежката си, инкрустирана със скъпоценни камъни шапчица, разпускаше коси и полагаше глава в скута му, и той галеше дългите й, бронзови къдрици, докато напрегнатото, нервно изражение се стопеше от лицето й и тя понякога затваряше очи и заспиваше.