Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

— Други хора по света се развеждат! — възкликна той.

— Не зная как ще отговарят за това.

— Сам папата го позволява, казва, че няма да отговарят за това, не е грях.

— О, нима ще се обърнеш към папата? — запита тя с внезапен прилив на злоба. — Нима папата ще постанови, че нашият брак, нашият протестантски брак, е недействителен? Нима протестантската принцеса Елизабет отново ще превие коляно пред папата?

Той скочи от стола си и я погледна в лицето.

— Разбира се, че не!

— Тогава кой? — упорстваше тя. — Кентърбърийският архиепископ? Нейната пионка? Назначен въпреки собствените си опасения, единственият „пребоядисал се“ духовник в църквата, докато всичките й останали епископи са хвърлени в тъмница или са в изгнание, защото знаят, че тя няма право да застане начело на църквата?

— Не знам подробности — каза той навъсено. — Но с добра воля може да бъде направено.

— Сигурно ще го направи тя, нали? — предизвика го Ейми. — Двайсет и шест годишна жена, заслепена от собствената си похот, пожелала съпруга на друга жена и постановяваща, че нейното желание е Божия воля. Тя ще знае, че Бог иска този мъж да бъде свободен. — Тя си пое рязко дъх и нададе див, звънлив смях. — Това са глупости, съпруже. Ще станете за посмешище. Това е грях срещу Бога, грях срещу човека, и оскърбление към мен.

— Не е оскърбление. Ако баща ти беше жив…

Това беше най-лошото, което можеше да каже. Семейната гордост на Ейми избликна:

— Осмеляваш се да изричаш името му пред мен! Баща ми щеше да те нашиба с камшик дори само задето си помисляш подобно нещо. Щеше да те убие, задето ми казваш подобно нещо.

— Нямаше и с пръст да ме докосне! — заяви Робърт. — Нямаше да посмее.

— Той каза, че си надут самохвалко и че струвам колкото десет такива като теб — изсъска му тя. — И беше прав. Ти си надут самохвалко, а аз струвам колкото десетима като теб. И миналата нощ наистина каза, че ме обичаш: ти си лъжец.

Почти не я виждаше заради мъглата, която се надигна пред очите му заедно със заслепяващия гняв. Напрегнатият му глас излизаше накъсано, сякаш изтръгван насила от него:

— Ейми, никой мъж на света, оскърбил ме така, както го стори ти, не би оживял.

— Съпруже, кълна ти се, че хиляди ще те нарекат с по-лоши думи. Ще те наричат неин слуга, нейна играчка, дребен жребец от долно потекло, когото тя язди просто от похот.

— Ще ме нарекат крал на Англия! — изкрещя той.

Тя рязко се извъртя и го улови за яката на ленената риза, която му беше закърпила така внимателно, и в яростта си го разтърси.

— Никога! Ще трябва да ме убиеш, преди тя да може да те има.

Той отскубна ръцете й от врата си и грубо я отхвърли от себе си, обратно на стола.

— Ейми, никога няма да ти простя за това, ще ме превърнеш от свой съпруг и любим в твой враг.

Тя вдигна поглед към него, събра слюнка в устата си и го заплю. Изведнъж, заслепен от ярост, той се втурна към нея, но тя вдигна в миг малкото си краче и го ритна, принуждавайки го да отстъпи назад.

— Знам това! — изкрещя му тя. — Какъв си глупак! Но какво значение има омразата ти, какво променя, когато лягаш като някаква свиня с нея, а после лягаш с мен, и казваш: „Обичам те“ и на двете ни?

— Никога не съм го казвал! — изкрещя той, напълно извън себе си от гняв.

Зад него, лейди Робсарт отвори широко вратата и застана мълчаливо, загледана в двамата.

— Вървете си! — изкрещя Ейми.

— Не, влезте — каза Робърт бързо, като се извърна от Ейми, попи слюнката по ризата си и дръпна яката си, която тя беше извила. — За бога, влезте. Лейди Робсарт, Ейми е разстроена, помогнете й да се прибере в стаята си. Аз ще преспя в стаята за гости и ще си тръгна утре на разсъмване.

— Не! — изпищя Ейми. — Ще дойдеш при мен, Робърт. Знаеш, че ще го сториш. Твоята похот, твоята мръсна похот, ще те събуди, и ти ще ме пожелаеш отново, и ще кажеш: „Обичам те. Обичам те“. Лъжец такъв. Проклет, проклет лъжец.

— Отведете я, за бога, преди да я убия — каза той на лейди Робсарт, шмугна се покрай нея и излезе от стаята, избягвайки ръцете на Ейми с извити пръсти, които посягаха да го сграбчат.

— Ще дойдеш при мен, или ще те убия — изпищя тя.

Робърт хукна нагоре по тесните дървени стълби, и се махна от съпругата си, преди тя да може да посрами и двама им с още постъпки или думи.

На сутринта Ейми беше твърде зле, за да го види. Лейди Робсарт, с глас, студен като лед, разказа за нощ, изпълнена с истеричен плач, и му каза, че Ейми станала в ранните часове на утринта, паднала на колене и се молела на Бог да я освободи от страданието, каквото представлявал животът й.