Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Но Филип беше твърде хитър, за да направи каквото и да е, което би помогнало на французите в Европа. Вместо това предложи да посредничи между французите и англичаните, и сеньор Де Глахон пристигна с голяма показност, за да се срещне с Елизабет през април.

— Кажете му, че съм болна — прошепна тя на Сесил, като измерваше изпитателно с поглед влиятелния испански дипломат през една пролука във вратата, водеща от личните й покои към залата за аудиенции. — За известно време му отказвайте достъп до мен. Не мога да понеса да го виждам, наистина не мога, а ръцете ми кървят.

Сесил успя да забави испанския дон в продължение на няколко дни, докато от Шотландия пристигна вестта, че лорд Грей най-сетне бе пресякъл границата с английската армия. Войниците на Англия настъпваха на шотландска земя. Вече не можеше да се отрече: двете страни най-сетне бяха във война.

Ноктите на Елизабет бяха безупречно оформени, но устните — нахапани и възпалени, когато тя най-сетне прие испанския посланик.

— Те ще ни принудят да сключим мир — прошепна тя на Сесил след срещата. — Той почти ме заплаши. Предупреди ме, че ако не можем да се помирим с французите, Филип Испански ще изпрати армиите си и със сила ще ни наложи мир.

Сесил изглеждаше потресен.

— Как е могъл да направи подобно нещо? Този спор не го засяга.

— Той разполага с нужната власт — каза тя гневно. — Вие сте виновен, че го насърчихте да даде подкрепата си. Сега той смята, че това е негова работа, смята, че има право да влезе в Шотландия. А ако и Франция, и Испания имат армии в Шотландия, какво ще стане с нас? Който спечели, ще окупира Шотландия завинаги, и скоро ще насочи поглед към границата и ще поиска да дойде на юг. Сега сме оставени на милостта както на Франция, така и на Испания: как можахте да направите това?

— Е, намерението ми не беше такова — каза той иронично. — Филип смята ли, че може да наложи мир както на Франция, така и на нас?

— Ако успее да ги принуди да се съгласят, тогава това може да се окаже нашият изход — каза Елизабет, с малко повече надежда в гласа. — Той ми обеща, че ако сключим примирие с него, ще си получим обратно Кале.

— Той лъже — каза Сесил простичко. — Ако искате Кале, ще трябва да се борите за него. Ако искате да попречите на французите да влязат в Шотландия, ще трябва да се сражавате с тях. Трябва да попречим на испанците да влязат там. Трябва да се изправим срещу двете най-велики страни в християнския свят и да защитим суверенитета си. Трябва да бъдете смела, Елизабет.

Той винаги я наричаше с титлата й. Това, че тя не го укори, показваше колко силно бе изплашена.

— Спирит, не съм смела. Толкова се страхувам — прошепна тя.

— Всички се страхуват — увери я той. — Вие, аз, вероятно дори господин Де Глахон. Не мислите ли, че Мари дьо Гиз, която лежи болна в замъка Лийт, също се страхува? Не мислите ли, че французите се страхуват, след като протестантите се надигат на бунт срещу тях в сърцето на самата Франция? Не мислите ли, че Мери, кралицата на шотландците, се страхува, като вижда как бесят стотици френски бунтовници пред очите й?

— Никой не е така сам, както аз! — нахвърли му се Елизабет. — Никой освен мен не се изправя пред двама врагове на прага си! Само на мен ми се налага да се изправя срещу Филип и да посрещна французите без съпруг, без баща, и без никаква помощ!

— Да — съгласи се той съчувствено. — Наистина имате да играете самотна и трудна роля. Но трябва да я изиграете. Трябва да се преструвате, че изпитвате увереност, дори когато се страхувате, дори когато се чувствате най-самотна.

— Готов сте да ме превърнете в един от актьорите в новата трупа на сър Робърт — каза тя.

— Бих предпочел да ви видя като един от актьорите на Англия — отвърна той. — Бих предпочел да ви видя да изпълнявате ролята на велика кралица. — „И по-скоро бих умрял, отколкото да поверя на Дъдли написването на тази роля.“, добави той мислено.

Пролетта дойде в Станфийлд Хол, и Лизи Одингсел пристигна, за да придружи Ейми по време на пътуването й, но от сър Робърт не идваше вест къде трябва да отиде съпругата му през този сезон.

— Да му пиша ли? — обърна се Лизи Одингсел към Ейми.

Ейми лежеше на един диван: с бледа като хартия кожа, с помътнял поглед, слаба като изоставено дете. Тя поклати глава, сякаш говоренето й костваше твърде голямо усилие.

— За него вече няма значение къде съм.

— Въпросът е там, че по това време миналата година отидохме в Бъри Сейнт Едмъндс, а после — в Камбъруел — отбеляза Лизи.