Филипа Грегъри - Любовникът на девицата

Полузаспала, тя се обърна към него и плъзна голия си крак между бедрата му. Той на мига се възбуди, но се измести малко от нея, като хвана здраво талията й с ръце и я отдалечи от себе си, но тя издаде тиха сънлива въздишка и сложи длан на гърдите му, а после я плъзна решително надолу по корема му да го погали.

— Ейми — прошепна той.

Не можеше да я види в тъмнината, но равномерното й дишане му подсказа, че макар да бе все още заспала, тя се движеше към него в съня си, галеше го, като се плъзгаше към него, а накрая се претърколи по гръб, така че да може да я вземе в състояние на възбудена сънливост, на което той, знаейки, че е глупак, не можеше да устои. Още докато се наслаждаваше на удоволствието, още докато чуваше вика й — нейния познат, задъхан, лек вик на наслада, когато се събуди и го откри проникнал в нея, — Робърт знаеше, че постъпва погрешно, че прави най-лошото, което можеше да направи — за себе си, за Ейми и за Елизабет.

На сутринта Ейми сияеше: уверена, жена, възвърнала си любовта, съпруга, възстановена на мястото си в света. Не му се наложи да се събужда, виждайки кротката й усмивка: докато той се обличаше, тя беше станала и беше в кухнята, разбуждайки готвачката да опече хляб за закуска, точно както той го обичаше. Беше донесла мед от собствения им кошер, донесе прясно масло от мандрата с печата на Станфийлд Хол върху бучката. От килера за месо беше донесла резен хубава шунка, взета назаем от някого в селото, а от снощи бяха останали няколко студени еленски котлети.

Седнала начело на добре подредената трапеза, Ейми наля малка чаша ейл на съпруга си и подпъхна една къдрица зад ухото си.

— Ще яздиш ли днес? — попита тя. — Мога да изпратя Джеб в конюшнята да нареди да оседлаят коня ти. Можем да яздим заедно, ако желаеш.

Той не можеше да повярва, че е забравила последната им езда заедно, но удоволствието, което беше изпитала през нощта, отново я беше превърнало в онази Ейми, която някога беше обичал, уверената малка господарка в своето кралство, любимото дете на сър Джон Робсарт.

— Да — каза той, като отлагаше момента, когато щеше да му се наложи да поговори искрено с нея. — Трябваше да донеса ловния си ястреб: скоро ще изям всички запаси на къщата.

— О, не — каза тя. — Защото семейство Картър вече изпратиха едно току–що отбито теле специално за теб, а сега, когато всички знаят, че си тук, почти ще бъдем затрупани от подаръци. Помислих си, че можем да ги поканим да дойдат за днес, ти винаги си ги намирал за приятни събеседници.

— Утре, може би — каза той малодушно. — Не днес.

— Добре — каза тя мило. — Но ще ти е трудно да изядеш сам това теле.

— Кажи, че ще изляза на езда след час — каза той, като се надигна рязко от масата. — И ще се радвам да дойдеш с мен.

— Може ли да отидем към Фличъм Хол? — попита тя. — Само за да ти припомня каква чудесна къща е? Знам, че каза, че е твърде далече от Лондон, но още не са намерили купувач.

Той трепна.

— Както желаеш — каза, избягвайки въпроса за къщата. — След час.

„И следователно ще избягвам да говоря с нея до вечеря“, упрекна се Робърт, като вземаше стъпалата по две наведнъж. „Защото никога повече няма да се опитам да говоря смислено с жена, докато яздя с нея. Но довечера, след вечеря, трябва да проведа този разговор. Не мога да легна с нея отново, превръщам себе си в измамник, а нея — в глупачка“. Той отвори с ритник вратата на личната стая на сър Джон, и се хвърли в стола на стареца. „Проклет да си“, обърна се към покойния си тъст. „Проклет да си, задето каза, че ще разбия сърцето й, и проклет да си, задето се оказа прав“.

Робърт изчака до след вечеря, когато лейди Робсарт ги остави сами, а Ейми се разположи срещу него от другата страна на малкото огнище.

— Съжалявам, че нямаме компания — отбеляза Ейми. — Сигурно е толкова скучно за теб, след двора. Бихме могли да поканим на гости семейство Ръшли, помниш ли ги? Ще дойдат утре, ако искаш да ги поканим.

— Ейми — каза той колебливо. — Трябва да те помоля за нещо.

Тя веднага вдигна глава, и му отправи сладка усмивка. Помисли си, че ще я помоли за прошка.

— Веднъж говорихме за развод — каза той тихо.

По лицето й премина сянка.

— Да — каза тя. — След онзи ден не съм имала и един щастлив миг. Не и до снощи.

Робърт направи гримаса.

— Съжалявам за това — каза той.

Тя го прекъсна.

— Знам — каза. — Знаех, че ще съжаляваш. И си мислех, че никога няма да мога да ти простя, но мога, Робърт, и ти прощавам. Станалото между нас е простено и забравено, и не е нужно да говорим за него никога повече.