Карлос Сафон - Затворникът на рая

— Нищо ми няма, Даниел. Просто откак взех да следя мачовете от футболната лига, всеки път, когато „Барса“ загуби, кръвното ми пада стремително. Трябва само да хапна малко сирене манчего и пак ще стана здрав като бик.

— Сериозно? Че вие не сте ходили на мач през живота си.

— Така си мислите вие. Двамата с Кубала 12 12 Ласло Кубала (1927–2002) — испански футболист и треньор от словашко-унгарски произход, смятан за един от най-добрите в историята на футбола. фактически сме израснали заедно.

— Не знам с кого сте израснали, но ми изглеждате абсолютна развалина. Или сте болен, или изобщо не се грижите за себе си.

Вместо отговор той ми показваше два бицепса с размерите на захаросани бадеми и се ухилваше до уши, сякаш беше амбулантен търговец на паста за зъби.

— Я пипнете това! Не мускул, а закалена стомана — като сабята на Сид.

Според баща ми лошата форма на Фермин се дължеше на напрежението около венчавката и всичко, свързано с нея, включително побратимяването с духовенството и намирането на подходящ ресторант или бистро за сватбения банкет; аз обаче подозирах, че тази меланхолия имаше по-дълбоки корени. Тъкмо водех душевна борба дали да разкажа на Фермин сутрешната случка и да му покажа книгата, или да изчакам по-благоприятен момент, когато той самият се появи на вратата с погребално изражение. Щом ме видя, се усмихна вяло и отдаде чест по войнишки.

— Радвам се да ви видя, Фермин. Вече бях почнал да мисля, че няма да дойдете днес.

— Забави ме дон Федерико, часовникарят. Докато минавах край магазина му, ме спря да ми съобщи клюката, че тая сутрин господин Семпере бил забелязан да върви по улица „Пуертафериса“ много издокаран и в неизвестно направление. Та дон Федерико и оная патка Мерседитас искаха да знаят дали не си е намерил любовница, че в наши дни това явно ти придава известна тежест сред търговците в квартала, особено ако момата е някоя кабаретна певачка.

— А вие какво му отговорихте?

— Че господин баща ви, като образцов вдовец, се е завърнал в състояние на изначална девственост, което е изумило научната общност, но му е извоювало канонизация по бързата процедура в архиепископството. Аз не обсъждам личния живот на господин Семпере ни със свои, ни с чужди, защото той не засяга никого освен него. И ако някой се опита да ми дрънка разни безобразия, ще отнесе юмрук по носа и толкоз.

— Вие сте кавалер от старата школа, Фермин.

— От старата школа е баща ви, Даниел. Между нас казано — и това не бива да излиза извън тия четири стени, — няма да му се отрази зле, ако сегиз-тогиз му отпуска края. Откак търговията ни закъса, по цял ден стои затворен в задната стаичка с оная египетска Книга на мъртвите.

— Това е счетоводната книга — поправих го аз.

— Все тая. Всъщност вече от много дни си мисля, че трябва да го заведем в кабаре „Ел Молино“ и после да го ударим на живот. Слаба ракия е нашият герой на този фронт, но все пак смятам, че един челен сблъсък с някоя стегната и буйна мома ще му пораздвижи кръвчицата — рече Фермин.

— Я кой го казва? Душата на компанията. Ако трябва да съм откровен, вие сте този, който ме тревожи — възразих. — Вече дни наред приличате на настъпена хлебарка.

— Добро сравнение, Даниел. Хлебарката може и да няма симпатичната външност, която изискват фриволните канони на това скудоумно общество, в което ни се е паднало да живеем, но както злополучното членестоного, така и моя милост се отличаваме с ненадминат инстинкт за оцеляване, безмерна лакомия и лъвско либидо, неотслабващи дори при силно повишена радиация.

— Невъзможно е да се спори с вас, Фермин.

— Това е, защото по природа ме влече диалектиката и съм готов да се разлютя при най-малката проява на глупост или фалш, приятелю мой. Но вашият баща е едно нежно и деликатно цветенце и май вече е време да предприемем някакви решителни действия, преди да се е превърнал в абсолютна вкаменелост.

— И какви ще са тези действия, Фермин? — сопна се гласът на баща ми зад гърба ни. — Не ми казвайте, че ще ми уредите среща на кафе с Росиито.

Обърнахме се като двама гимназисти, хванати на местопрестъплението. Застанал на прага, баща ми ни гледаше сурово и в този миг никак не приличаше на нежно цветенце.

— Вие пък откъде знаете за Росиито? — слисано измънка Фермин.

Щом се наслади на нашето смущение, баща ми се усмихна приветливо и ни намигна.

— Може и да се превръщам във вкаменелост, но все още имам остър слух и остър ум. Затова реших, че трябва да направим нещо, за да съживим търговията — обяви той. — А кабарето може и да почака.