Карлос Сафон - Затворникът на рая

— Кой е той, Фермин?

Моят приятел затвори книгата и я скри зад куп кутии на един от рафтовете. Хвърли поглед към предната част на книжарницата и като се увери, че баща ми все още е зает с клиентката и не може да ни чуе, се приближи до мен и заговори съвсем тихо.

— Моля ви, не казвайте за това нито на баща ви, нито на когото и да било.

— Фермин…

— Направете ми тази услуга. В името на нашето приятелство.

— Ама Фермин…

— Моля ви, Даниел. Не тук. Доверете ми се.

Кимнах неохотно и му показах банкнотата от сто песети, с която ми бе платил непознатият. Не беше нужно да му обяснявам откъде се е появила.

— Тези пари са прокълнати, Даниел. Дайте ги за благотворителност или на някой бедняк на улицата. А най-добре ще е да ги изгорите.

Без да каже нищо повече, той си свали работната престилка, навлече износеното си пардесю и нахлупи барета, която върху неговата заострена като кибритена клечка глава приличаше на тиган, нарисуван от Дали.

— Тръгвате ли вече?

— Кажете на баща си, че е изникнало нещо непредвидено. Нали ще ми направите тази услуга?

— Разбира се, но…

— Сега не мога нищо да ви обясня, Даниел.

Той се хвана за стомаха с една ръка, сякаш вътрешностите му се бяха вързали на възел, а с другата започна да жестикулира, като че ли се опитваше да улови във въздуха думи, които не стигаха до устните му.

— Фермин, ако споделите с мен, навярно ще мога да ви помогна…

Фермин се поколеба за миг, после мълчаливо поклати глава и излезе във вестибюла. Последвах го до външната врата и го видях как тръгна под дъжда — просто един дребен човечец, понесъл целия свят на плещите си, докато над Барселона се спускаше нощ, по-черна от всякога.

Научно доказан факт е, че всяко бебе на няколко месеца с безпогрешен инстинкт усеща онзи момент в малките часове, когато родителите му най-сетне са успели да задремят, за да надуе гайдата и да не им позволи да поспят повече от половин час без прекъсване.

Както ставаше почти винаги, малкият Жулиан се събуди към три сутринта и не се поколеба да извести този факт с цяло гърло. Отворих очи и се обърнах. До мен Беа, сияйна в полумрака, бавно се размърда, което разкри очертанията на тялото й под чаршафите, и измърмори нещо неразбираемо. Устоях на естествения подтик да я целуна по шията и да я освободя от онази безкрайно дълга и плътна като броня нощница, която моят тъст — несъмнено нарочно — й бе подарил за рождения й ден и която, въпреки всичките ми усилия, упорито отказваше да се изгуби в обществената пералня.

— Аз ще стана — прошепнах, като я целунах по челото.

Реакцията на Беа бе да се обърне и да покрие глава с възглавницата. Поспрях за миг, за да се полюбувам на извивките на гърба й и на примамливото му продължение, което никоя нощница на света не можеше да скрие напълно. Вече почти две години бях женен за това прекрасно създание, но все още се изпълвах с почуда от това, че се будя редом с него, чувствайки топлината му. Понечих да дръпна чаршафа и да помилвам коприненото бедро, когато ръката на Беа впи нокти в китката ми.

— Даниел, не сега! Детето плаче.

— Знаех си, че си будна.

— Трудно е да се спи в къща с мъже, които или плачат неспирно, или галят задника на клетата жена, на която не й се събират повече от два часа сън на нощ.

— Е, ти губиш.

Станах и отидох до стаята на Жулиан в задната част на жилището. Скоро след сватбата се бяхме нанесли в мансардата на сградата, в която се помещаваше книжарницата. Дон Анаклето, гимназиалният учител, който бе живял там двайсет и пет години, бе решил да се пенсионира и да се върне в родната си Сеговия, за да пише пикантни стихотворения под сянката на акведукта 16 16 Акведуктът в Сеговия е най-дългият древноримски акведукт, запазен в Западна Европа (дължина 728 м, височина 28 м). Построен е вероятно по времето на император Веспасиан. Обявен е за паметник на Световното наследство от ЮНЕСКО. и да усвоява изкуството да приготвя печени прасенца.

Малкият Жулиан ме посрещна с гръмък и пронизителен плач, който заплашваше да ми спука тъпанчетата. Взех го на ръце, подуших пелената му и след като се уверих, че поне този път няма нищо подозрително, затанцувах из стаята със смешни малки подскоци, шепнейки разни безсмислици, както би постъпил всеки начинаещ баща с малко здрав разум. Точно правех това, когато забелязах, че Беа е застанала на прага и ме гледа неодобрително.

— Дай ми го, че съвсем ще го разсъниш.

— Ама той не се оплаква — възразих аз, но все пак й подадох бебето.