Карлос Сафон - Затворникът на рая

Беа го взе на ръце и нежно му затананика някаква мелодия, като леко го полюляваше. Само след пет секунди Жулиан вече бе престанал да плаче, а по личицето му играеше онази унесена усмивка, която майка му винаги успяваше да предизвика.

— Отивай си — тихо рече Беа. — Ей сега ще дойда.

Изгонен от стаята, след като ясно бях доказал неспособността си да се справям с тъкмо прохождащи бебета, аз се върнах в стаята и се проснах на кревата, знаейки, че няма да мигна през остатъка от нощта. След малко се появи и Беа, която легна до мен с въздишка.

— Просто съм капнала от умора.

Прегърнах я и останахме така, безмълвни, в продължение на няколко минути.

— Размишлявах напоследък — подхвана Беа.

Трепери, бедни ми Даниел, казах си аз. Тя се надигна, после приклекна на леглото с лице към мен.

— Когато Жулиан порасне малко, майка ми ще може да го гледа по няколко часа на ден. Смятам тогава да започна работа.

Кимнах.

— Къде?

— В книжарницата.

Видя ми се благоразумно да замълча.

— Мисля, че така ще е добре за всички ви — добави тя. — Баща ти вече не бива да работи толкова дълги часове. Освен това не се обиждай, но смятам, че мога да общувам с клиентите по-добре от теб и Фермин, който в последно време сякаш плаши хората.

— По този въпрос няма да споря с теб.

— Горкият, какво става с него? Оня ден срещнах Бернарда на улицата и като ревна да реве… Заведох я в един от млечните барове на улица „Петричол“, натъпках я с шоколад и сметана и ми разказа, че напоследък Фермин се държал извънредно странно. Изглежда, че от няколко дена насам отказва да попълни документите на енорийската църква за венчавката. Имам чувството, че не смята да се жени. Споделил ли е нещо с теб?

— И на мен ми направи впечатление — излъгах. — Може би Бернарда му дава много зор…

Беа ме загледа мълчаливо.

— Какво има? — запитах най-сетне аз.

— Бернарда ме помоли да не казвам на никого.

— Какво да не казваш?

Беа ме погледна втренчено право в очите.

— Че този месец й закъснява.

— Какво й закъснява? Изостанала е с къщната работа ли?

Жена ми ме погледна, сякаш бях кръгъл идиот, и най-сетне загрях.

— Бернарда е бременна?

— По-тихо, че ще събудиш детето.

— Бременна ли е, или не? — попитах едва чуто.

— По всяка вероятност да.

— А Фермин знае ли?

— Все още не иска да му каже. Страхува се, че ще си плюе на петите.

— Фермин никога не би постъпил така.

— Всички мъже бихте постъпили така, стига да ви се удаде случай.

Изненада ме суровият й тон, който тя побърза да смекчи с една неубедително хрисима усмивка.

— Колко малко ни познаваш!

Беа се надигна в тъмното и, без да каже дума, изхлузи нощницата си и я пусна от едната страна на леглото. Остави ме да я погледам няколко секунди, после бавно се наведе над мен и облиза устните ми, без да бърза.

— Колко малко ви познавам — прошепна тя.

На следващия ден осветената коледна ясла потвърди рекламното си въздействие и за пръв път от седмици насам видях баща ми да се усмихва, докато отбелязваше няколко продажби в счетоводната книга. Още от ранно утро започнаха да се отбиват стари клиенти, нестъпвали в книжарницата от доста време, а също и нови читатели, които не ни бяха посещавали досега. Оставих баща ми да ги обслужва с цялата си вещина и с радост го наблюдавах как им препоръчва заглавия, пробужда любопитството им и отгатва техните вкусове и интереси. Денят обещаваше да е добър — за пръв път от много седмици насам.

— Даниел, трябва да извадим поредицата илюстрована класика за деца. Онези книги на издателство „Вертисе“ със синия гръб.

— Мисля, че са в мазето. У теб ли са ключовете?

— Беа ме помоли да й ги дам оня ден, за да свали долу някакви вещи на детето. Нямам спомен да ми ги е върнала. Я погледни в чекмеджето.

— Не са там. Ще се кача горе да ги потърся.

Оставих баща ми да обслужи един клиент, който току-що бе влязъл и искаше да купи някаква книга за историята на кафенетата в Барселона, и излязох през задната стаичка към стълбището. Жилището, което заемахме двамата с Беа, бе на висок етаж, а това си имаше предимства: изобилна светлина и постоянно качване и слизане по стълби, което повдигаше тонуса и укрепваше краката. Пътьом срещнах Еделмира, една вдовица от третия етаж — някогашна танцьорка, която понастоящем си изкарваше хляба, като рисуваше мадони и светци у дома си. Дългите години, прекарани на сцената на театър „Арнау“, бяха съсипали коленете й и сега трябваше да се държи за перилата с две ръце, за да се справи със стълбите, но въпреки това винаги бе усмихната и готова да каже нещо любезно.