Карлос Сафон - Затворникът на рая

Показах му венчалната си халка. Писарят Осуалдо сви рамене, без ни най-малко да се смути.

— Живеем в модерни времена — изтъкна той. — Ако знаехте колко семейни мъже и жени се отбиват при мен…

Прочетох отново табелата, която ми напомняше нещо, макар че не можех да определя точно какво.

— Вашето име ми звучи познато…

— Имал съм и по-добри времена. Може да сте го чували тогава.

— Това истинското ви име ли е?

— Nom de plume 8 8 Литературен псевдоним (фр.). . Един творец се нуждае от име, което да подхожда на неговата мисия. В акта за раждане съм записан като Хенаро Ребойо, но кой би наел човек с такова име за любовната си кореспонденция…? Какво ще кажете за офертата на деня? Да спретнем ли едно писмо, преливащо от страст и въжделение?

— Някой друг път.

Писарят кимна примирен. Проследи погледа ми и повдигна вежди заинтригуван.

— Наблюдавате куцльото, а? — небрежно отбеляза той.

— Познавате ли го? — попитах.

— Вече цяла седмица го виждам да минава оттук всеки ден, да се спира пред бижутерския магазин и да го зяпа в такъв захлас, сякаш вместо пръстени и огърлици са изложили на витрината задника на Хубавата Дорита 9 9 Мария Яньес Гарсия (1901–2001), известна като Хубавата Дорита (La Bella Dorita) — испанска кабаретна певица и танцьорка, особено популярна през 40-те и 50-те години на XX в. — обясни Осуалдо.

— Разговаряли ли сте някога с него?

— Един от колегите оня ден му преписа на чисто едно писмо, понеже на хромия му липсват и някои пръсти…

— Кой беше този колега?

Писарят ме погледна колебливо — опасяваше се, че може да изгуби потенциален клиент, ако ми отговори.

— Луисито, хей онзи там, дето прилича на семинарист — до музикалния магазин.

От благодарност му предложих няколко монети, но той не ги прие.

— Аз си изкарвам хляба с перото, а не с човката. В този двор вече имаме предостатъчно дърдорковци. Ако някой ден ви потрябва помощ от граматическо естество, знаете къде да ме намерите.

Подаде ми една визитка със същия текст, който бе изписан и на табелата му.

— От понеделник до събота, от осем до осем — уточни. — Осуалдо, войник на писаното слово — на вашите услуги за всякакви епистоларни каузи.

Прибрах визитката и му благодарих за помощта.

— Птичката ви ще отлети — предупреди ме той.

Обърнах се и видях, че непознатият отново е поел по пътя си. Забързах се след него и го следвах по Рамблас до входа на пазара Бокерия, където той се спря да погледа зрелището на сергиите и хората, които сновяха насам-натам, като товареха или разтоварваха разни вкусотии. Видях как докуцука до бар „Пиночо“ и се покатери на едно от високите столчета — с мъка, но и с явен ентусиазъм. През следващия половин час мъжът се опитваше да ликвидира деликатесите, които неспирно му поднасяше Хуанито, най-младият в заведението, но аз имах усещането, че здравето му не му позволяваше големи подвизи в това отношение. Той като че ли се хранеше по-скоро с очи, сякаш когато си поръчваше тапас и други блюда, от които едвам изяждаше някоя хапка, си припомняше други времена на по-добър апетит. Понякога небцето не се наслаждава на храната, а просто си припомня. Най-сетне, примирен със скромните възможности на стомаха си и с косвеното удоволствие да наблюдава как другите ядат и се облизват, непознатият си плати сметката и продължи пътешествието си до началото на улица „Оспитал“, където поради неповторимата геометрия на Барселона един от големите оперни театри на стара Европа съжителстваше с един от най-мизерните и долнопробни квартали в северното полукълбо.

По това време на деня екипажите на няколко търговски и военни кораба, акостирали на пристанището, бяха поели по Рамблас, за да утолят апетити от различно естество. При наличието на търсене и предлагането не бе закъсняло: на ъгъла се бе строил отряд от дами под наем, които явно бяха навъртели доста километраж и бяха достъпни на съвсем приемливи цени. Призля ми от гледката на впитите поли, разкриващи разширени вени и пурпурни петна, които бе мъка да гледаш, от повехналите лица и от общото излъчване на разруха — това будеше всичко друго освен похот. Много месеци, мислех си, трябва да е изкарал един моряк в открито море, за да налапа такава въдица; за моя изненада обаче непознатият се спря да пофлиртува с две от тези отдавна прецъфтели дами, сякаш бяха красавици от някое изискано кабаре.

— Хайде, сърчице мое, ела да ти сваля двайсет години от гърба с моето масажче — чух да казва една от тях, която спокойно можеше да мине за баба на писаря Осуалдо.