Карлос Сафон - Затворникът на рая

Докато следвах непознатия в посока към Ла Рамбла, си припомнях основните правила: да оставям поне петдесетина метра разстояние между нас, да се прикривам зад някои по-едри минувачи и винаги да си предвиждам възможност за бързо шмугване в някой вход или магазин, в случай че следеният обект изведнъж се спре и погледне назад. Когато стигнахме Рамблас, непознатият премина към централния булевард и пое към пристанището. Булевардът бе обкичен с традиционна коледна украса и не един магазин бе нагиздил витрината си с лампички, звезди и ангелчета — предвестници на благополучие, което сигурно щеше да настъпи, щом държавното радио твърдеше така.

В ония години Коледата все още имаше ореол на вълшебство и тайнственост. Прашната зимна светлина, зажаднелите погледи на хората, които живееха сред сенки и мълчания — всичко това придаваше на този декор един лек аромат на истинност, в които все още можеха да вярват поне децата и възрастните, усвоили изкуството да забравят.

Може би тъкмо поради това за мен ставаше все по-очевидно, че сред тази нереална атмосфера странният обект на моето разследване изглеждаше напълно чужд на коледния дух. Той куцукаше бавно и току се спираше край някое магазинче за птици или сергия за цветя, за да се полюбува на папагалчетата и розите, сякаш през живота си не бе виждал подобно нещо. На няколко пъти се приближи до вестникарските павилиони, с които бяха осеяни Рамблас, за да погледне заглавията на вестниците и списанията и да повърти подвижните стелажи с пощенски картички. Човек би помислил, че никога не е бил на това място — държеше се като дете или турист, който за пръв път върви по Рамблас. Само че децата и туристите обикновено излъчват смътната невинност на онзи, който не знае къде се намира, а моят обект не би могъл да изглежда невинен дори с благословията на младенеца Иисус, край чиято статуя премина, когато стигна до Църквата на Божията майка от Витлеем.

Там се спря, очевидно запленен от едно бледорозово какаду, което го гледаше изкосо от клетката си в един от павилионите за животни срещу входа към улица „Пуертафериса“. Непознатият се приближи до клетката, както по-рано бе пристъпил към остъкления шкаф в книжарницата, и тихичко заговори нещо на какадуто. Птицата — екземпляр с голяма глава, тяло на скопен петел и пищно оперение — издържа зловонния му дъх и се заслуша с голямо внимание, явно заинтересувана от онова, което й говореше нейният посетител. За да не остане никакво съмнение, какадуто, видимо възбудено, кимаше усилено с глава и повдигаше гребена си от розови пера.

След няколко минути непознатият, удовлетворен от това общуване, продължи по пътя си. Не бяха минали и трийсет секунди, когато стигнах до сергията за птици и забелязах, че е настъпила лека суматоха. Смутеният продавач бързаше да покрие клетката на какадуто с качулка, защото птицата бе започнала да повтаря с идеална дикция рефрена: „Франко, шушумиго, ха да видим: надърви го!“ За мен нямаше съмнение откъде бе научила това стихче. Ако не друго, непознатият поне демонстрираше известно чувство за хумор и едни доста дръзки политически убеждения, които в ония години бяха тъй редки, както и полите с дължина над коляното.

Това произшествие за миг отвлече вниманието ми и помислих, че съм изгубил обекта си, но скоро зърнах изкривената му фигура пред витрината на бижутерския магазин „Багес“. Промъкнах се предпазливо до една от будките на писарите край входа на Двореца на Вицекралицата 7 7 Френски бароков дворец, построен от архитекта Жозеп Рибес през 1770 г. за бившия вицекрал на Перу Мануел Амат-и-Жуньент, който искал да спечели благоразположението на новата си съпруга. Понастоящем сградата принадлежи на градския съвет на Барселона и е домакин на големи временни изложби. и оттам го загледах внимателно. Очите му блестяха като рубини, а гледката на златото и скъпоценните камъни зад бронираното стъкло явно бе пробудила у него такава сласт, каквато не би породила дори цяла редица вариететни артистки от „Ла Криола“ в най-славните й години.

— Любовно писмо, петиция, молба до висш чиновник по ваш избор, спонтанно писъмце до роднините в провинцията, младежо?

Писарят, чиято будка бях избрал за скривалище, надничаше през прозорчето като отец изповедник и ме гледаше с очакване, готов да ми предложи услугите си. На табелата му пишеше:

— Какво ще кажете, млади човече? Едно любовно писъмце от ония, които карат момите да подмокрят фустите от мерак? За вас ще направя специална отстъпка.