Карлос Сафон - Затворникът на рая

— А на това отгоре също имат сини корици — добавих аз.

Дръзката ми ирония не го впечатли.

— Не, благодаря. Искам този екземпляр. Цената е без значение.

Кимнах неохотно и отидох до шкафа. Извадих ключа и отворих остъклената вратичка. Чувствах как непознатият пронизва с поглед гърба ми.

— Хубавите неща винаги са под ключ — промърмори той под сурдинка.

Измъкнах книгата с въздишка.

— Колекционер ли е господинът?

— Да, би могло да се каже. Но не на книги.

Обърнах се с изданието в ръка.

— А какво колекционирате?

Мъжът отново пропусна въпроса ми покрай ушите си и протегна ръка към книгата. С мъка потиснах импулса да я върна обратно в шкафа и да ударя ключа. Баща ми нямаше да ми прости, ако пропуснех такава продажба в тия трудни времена.

— Цената е трийсет и пет песети 5 5 Песета (исп. peseta) — валутата на Испания от 1869 до 2002 г. — заявих, преди да му подам книгата с надеждата, че тази цифра ще го разколебае.

Той кимна, без да му мигне окото, и извади банкнота от сто песети от джоба на костюма си, който надали струваше и едно дуро 6 6 Дуро — монета от 5 песети. . Зачудих се дали не е фалшива.

— Страхувам се, че нямам ресто за такава едра банкнота, господине.

Щях да го поканя да изчака малко, докато изтичам до най-близката банка, за да разваля банкнотата, а същевременно и да се уверя, че не е фалшива, но не ми се искаше да го оставям сам в книжарницата.

— Не се безпокойте, истинска е. Знаете ли по какво се познава?

Непознатият вдигна банкнотата срещу светлината.

— Погледнете водния знак. И тези линии тук… Текстурата…

— Да не би господинът да е експерт по фалшификациите?

— Всичко е фалшиво на тоя свят, млади човече. Всичко освен парите.

Пъхна банкнотата в дланта ми и сключи юмрука ми около нея, като ме потупа по кокалчетата на пръстите.

— Задръжте рестото на моя сметка до следващото ми посещение — рече той.

— Това са много пари, господине. Шейсет и пет песети…

— Дреболия.

— Нека поне да ви дам разписка!

— Имам ви доверие.

Непознатият оглеждаше книгата с безразличие.

— Аз всъщност я купувам за подарък и ще ви помоля да я връчите лично.

Поколебах се за миг.

— По принцип не правим пратки, но в този случай с най-голямо удоволствие ще изпълним доставката напълно безплатно. Мога ли да попитам дали адресът е в самата Барселона или…

— Адресът е тук — отвърна.

Леденият му поглед издаваше гняв и ненавист, трупани с години.

— Желае ли господинът да напише някакво посвещение или лична бележка, преди да опаковам книгата?

Посетителят отвори изданието на титулната страница с известно затруднение. Чак тогава забелязах, че лявата му ръка беше изкуствена, изработена от оцветен порцелан. Извади автоматична писалка и написа няколко думи. Подаде ми книгата и се обърна да си върви. Загледах го как куцука към вратата.

— Ще бъдете ли така любезен да ми дадете името и адреса, на който трябва да я доставим? — попитах.

— Всичко си е написано там — отвърна той, без да поглежда назад.

Отворих книгата и потърсих страницата с посвещението, което непознатият бе написал собственоръчно:

На Фермин Ромеро де Торес, който се завърна от мъртвите и държи ключа към бъдещето.

В този миг камбанката на входа иззвъня и когато вдигнах очи, мъжът вече беше излязъл.

Втурнах се към вратата и надникнах навън. Странният посетител се отдалечаваше, куцукайки, и скоро щеше да се изгуби сред силуетите, които минаваха през булото на синята мъгла, заляла улица „Санта Ана“. За миг ми мина през ум да го повикам, но си прехапах езика. Най-лесно щеше да е да го оставя да си тръгне, без да задълбавам повече в тази история, но инстинктът и типичната за мен липса на благоразумие надделяха.

Окачих табелата „Затворено“ на вратата и я заключих, твърдо решен да последвам непознатия в тълпата. Знаех, че баща ми ще ми трие сол на главата, ако открие, че съм напуснал поста си, когато по изключение ме бе оставил сам, и то в такава търговска суша, но все щях да измисля някакво оправдание. Предпочитах да понеса кротките упреци на моя родител, вместо да се разкъсвам от безпокойството, което бе оставила у мен срещата с онзи зловещ тип, и да не узная точно каква работа имаше той с Фермин.

На един професионален книжар рядко му се удава случай да усвои на практика тънкото изкуство да следи заподозрян, без да бъде забелязан. Освен ако значителна част от клиентите му са неизправни длъжници, такива случаи му се предоставят само от колекцията детективски истории и евтини романчета, наредени по лавиците му. Расото не прави монаха, но престъплението — или поне подозрението за него — прави детектива, особено ако е аматьор.