Карлос Сафон - Затворникът на рая

С масажчето направо ще го убиеш, помислих си. Непознатият благоразумно отклони предложението.

— Някой друг ден, хубавице — отвърна той и продължи нататък, навлизайки в квартала Равал.

Следвах го в продължение на още стотина метра, докато не го видях да се спира пред някакъв тесен и тъмен вход почти срещу пансион „Европа“. Мъжът се скри в сградата, а аз изчаках половин минута, преди да вляза след него.

Вътре се озовах срещу едно сумрачно стълбище. То се губеше в недрата на сградата, която сякаш бе килната на една страна и, съдейки по смрадта на влага и развалена канализация, може би беше на косъм да пропадне в катакомбите на Равал. В единия край на фоайето имаше нещо като портиерска будка, в която седеше някакъв тип с мазна външност, облечен с фанела без ръкави, с клечка за зъби между устните и с транзистор, нагласен на предаване за бикоборството. Мъжът ме изгледа отчасти въпросително, отчасти враждебно.

— Сам ли сте? — попита със смътно любопитство.

Не беше нужна особена прозорливост, за да отгатна, че се намирам във фоайето на заведение, което отдаваше стаи под наем на час. Единствената дисхармонична нотка в моето посещение идваше от факта, че не държах за ръка някоя от евтините Венери, които патрулираха зад ъгъла.

— Ако желаете, ще ви пратя момиче — предложи типът, който вече ми приготвяше пакет с хавлиена кърпа, сапун и нещо, което навярно бе кондом или друго профилактично средство за екстремни обстоятелства.

— Всъщност исках само да ви задам един въпрос — подхванах аз.

Портиерът подбели очи.

— Двайсет песети за половин час, а кобилката си я доставяте вие.

— Звучи изкусително, но може би някой друг път. Исках да ви попитам дали сте видели един господин да се качва по стълбите преди няколко минути. Възрастен и в не много добра форма. Сам, без кобилка.

Портиерът се навъси. Изражението му даваше да се разбере, че от потенциален клиент съм изпаднал до статуса на досадна муха.

— Никого не съм видял. Хайде, разкарайте се оттук, преди да съм извикал Тонет.

Въпросният Тонет, предположих, надали беше някой симпатяга. Сложих на тезгяха монетите, които ми бяха останали, и се усмихнах помирително. Парите изчезнаха, сякаш бяха насекомо, а ръцете на портиера с техните пластмасови напръстници — език на хамелеон.

— Какво искаш да знаеш?

— Тук ли живее господинът, когото ви описах?

— Нае една стая преди седмица.

— Знаете ли как се казва?

— Не го попитах, защото си плати в аванс за цял месец.

— Знаете ли откъде идва, с какво се занимава…?

— Това тук не е телефон на доверието. Тук хората идват за разврат и не им задаваме никакви въпроси. А тоя дори не развратничи, тъй че вие си правете сметката.

Преосмислих ситуацията.

— Зная само, че от време на време излиза, а после се връща. Понякога ме моли да му занеса в стаята бутилка вино, хляб и малко мед. Плаща добре и дума не обелва.

— А сигурен ли сте, че не си спомняте никакво име?

Мъжът поклати глава.

— Добре. Благодаря ви и простете за безпокойството. Канех се да си тръгна, когато портиерът ме повика обратно.

— Ромеро — рече той.

— Моля?

— Май спомена, че се казва Ромеро или нещо такова…

— Ромеро де Торес?

— Точно така.

— Фермин Ромеро де Торес? — невярващо повторих аз.

— Същият. Нямаше ли преди войната един тореадор с такова име? — попита портиерът. — Мислех си, че ми звучи познато…

Поех обратно към книжарницата още по-объркан, отколкото преди да последвам стареца. Докато минавах край Двореца на Вицекралицата, писарят Осуалдо ми махна с ръка.

— Провървя ли ви? — попита.

Измънках отрицателен отговор.

— Я опитайте при Луисито, може пък да си спомни нещо.

Кимнах и се приближих до будката на Луисито, който в този момент почистваше колекцията си от писци. Когато ме видя, с усмивка ме покани да седна.

— Какво да бъде? Любовно или служебно?

— Колегата ви Осуалдо ме праща при вас.

— Нашият маестро — обяви Луисито, който надали имаше двайсет и пет години. — Голям литератор, останал непризнат от обществото. Ей го къде е сега — плете слова на улицата в услуга на неграмотните.

— Разбрах от Осуалдо, че оня ден сте обслужили един възрастен господин, куц и доста грохнал, без една ръка и с липсващи пръсти на другата…

— Спомням си. Винаги запомням едноръките — заради Сервантес 10 10 в битката при Лепанто (7 октомври 1571 г.) Сервантес получава три огнестрелни рани — две в гърдите и една в лявата ръка, която повече няма да може да движи. , нали разбирате?