Дан Симънс - Ужас

Около полунощ светлината помръкна дотолкова, че да започнат да се виждат няколко звезди — по-точно планети, както беше научил Гудсър от лекцията, изнесена му лично в импровизираната обсерватория на върха на айсберга две години по-рано. Но светлината така и не изчезна напълно.

Нито пък студът. След като Гудсър вече не се движеше и не се натоварваше физически, слабото му тяло беше беззащитно против студа, който проникваше в спалния чувал през твърде широкия му отвор и пропълзяваше от леда през одеялото от вълча кожа и през спалния чувал на „Хъдсънс Бей Къмпани“ като ледените пипала на някакъв хищник. Гудсър започна да трепери. Зъбите му затракаха.

Около него четиримата спящи мъже (останалите двама стояха на пост) хъркаха толкова шумно, че лекарят се чудеше дали хората на двата кораба, намиращи се на няколко мили на северозапад в снега, зад неизброимите тороси — Мили Боже, на връщане ще трябва да се минава пак през тях! — не чуват това стържене и скърцане.

Гудсър го тресеше. Толкова силно, че беше сигурен — няма да оцелее до сутринта. Щяха да се опитат да го измъкнат от спалния му чувал и щяха да намерят само измръзнал, вкочанен труп.

Той пропълзя колкото се може по-надълбоко в спалния чувал и допря плътно вледенените краища на отвора над главата си, предпочитайки да вдишва собствената си кисела миризма на пот, отколкото отново да се изложи на мразовития въздух навън.

В допълнение към коварната светлина и още по-коварния прокрадващ се студ — студа на смъртта, осъзна Гудсър, студа на гроба и на черната каменна стена над надгробните камъни на остров Бичи — той не можеше да заспи и от шума. Лекарят смяташе, че за двете мрачни полярни зими е свикнал със стоновете на дървената обшивка, с постоянното скърцане и щракане на крайно изстудения метал на кораба и с непрекъснатия грохот на леда, стиснал обшивката в обятията си, но тук, навън, където тялото му беше отделено от леда само чрез няколко пласта вълнена тъкан и едно одеяло от вълча кожа, стоновете и движенията на леда под него бяха ужасяващи. Сякаш се опитваше да заспи върху търбуха на жив звяр. Чувството, че ледът се движи под него, макар и донякъде да беше въображаемо, му се струваше достатъчно реално, че да му се завие свят, докато лежеше свит в зародишна поза.

Някъде около два часа през нощта — той беше успял да погледне джобния си часовник под слабата светлина, процеждаща се през отвора на спалния чувал — Хари Д. С. Гудсър най-накрая започна да изпада в унес, донякъде наподобяващ сън, когато два оглушителни взрива го върнаха към реалността.

Гудсър се замята в запотения, заледен спален чувал като новородено, опитващо се да се измъкне от утробата, и успя да подаде навън главата и раменете си. Студеният нощен въздух го удари с достатъчна сила, за да накара сърцето му да прескочи един удар. Небето вече беше почти ярко, озарено от слънцето.

— Какво? — извика той. — Какво стана?

Втори помощник-капитан Девьо и тримата моряци стояха върху спалните си чували, стиснали дълги ножове — явно бяха спали с тях — в облечените си с ръкавици ръце. Лейтенант Гор беше изскочил от холандската палатка. Той беше напълно облечен, стиснал пистолет в своята непокрита — непокрита! — ръка.

— Докладвай! — изкрещя Гор на единия от двамата часови, Чарли Бест.

— Това бяха мечките, лейтенант — рече Бест. — Две от тях. Грамадни зверове. Дебнеха наоколо цяла нощ — нали си спомняте, видяхме ги на разстояние около половин миля, преди да спрем да лагеруваме — но продължиха да се приближават все повече и повече, движейки се в кръг, докато най-накрая не се наложи двамата с Джон да стреляме, за да ги прогоним.

„Джон“, както знаеше Гудсър, беше двайсет и седем годишният Джон Морфин, другият часовой.

— И двамата ли стреляхте? — попита Гор. Лейтенантът се беше изкачил на най-високото възвишение наблизо и проучваше околността с месинговия си далекоглед. Гудсър се чудеше защо непокритите му ръце още не са залепнали към метала.

— Тъй вярно, сър — отвърна Морфин. Той презареждаше пушката си, неловко боравейки с патроните с облечената си с вълнени ръкавици ръка.

— Улучихте ли ги? — попита Девьо.

— Тъй вярно — отговори Бест.

— Само че никаква полза от това — каза Морфин. — Обикновени пушки и повече от трийсет крачки разстояние. Тези мечки имат дебела козина и още по-дебели кости на черепа. Но ги ударихме достатъчно силно, че да се ометат.

— Не ги виждам — каза лейтенант Гор от високия десет фута леден хълм.