Дан Симънс - Ужас

След цял час подобни нелепости, през който останалите мъже в хамута — Боби Фериър, Томи Хартнъл, Джон Морфин и редникът от морската пехота Бил Пилкингтън — Чарлс Бест сега крачеше покрай тях, — постоянно се спираха, за да изтупат снега от анорака му и се споглеждаха, без да кажат нито дума, той осъзна, че никога няма да успее да се движи в ритъм с останалите, прие предложението на Бест да го смени и по време на едно от кратките спирания се измъкна от хамута и остави истинските мъже да мъкнат тежката, натоварена до горе шейна с нейните дървени плъзгачи, постоянно стремящи се да залепнат за леда.

Гудсър беше изтощен. Все още беше утрото на първия ден от похода, а той вече беше толкова съсипан от умора след едночасовото теглене на шейната, че с радост би разпънал спалния си чувал върху едно от одеялата от вълча кожа и би спал в него до следващия ден.

А тогава още не бяха достигнали първия същински торос.

Торосите на югоизток от кораба бяха най-ниските от всички виждащи се на разстояние две мили и повече, сякаш самият „Ужас“ по някакъв начин препятстваше издигането на леда откъм подветрената си страна, принуждавайки торосите да отстъпват по-надалеч. Но късно следобед на първия ден на пътя им се изпречиха първите същински тороси. Те бяха по-високи от онези, намиращи се между двата кораба — сякаш налягането на леда нарастваше ужасяващо с приближаването им към Земята на крал Уилям.

При първите три тороса Гор водеше отряда на югозапад, в търсене на участъци от тороси с ниски склонове, откъдето да могат да се изкачат без особени трудности. Това добавяше мили и часове към тяхното пътешествие, но все пак беше по-приемливо решение от разтоварването на шейната. Ала четвъртият торос нямаше как да се заобиколи.

Всяко спиране за повече от няколко минути означаваше, че някой от моряците — обикновено младият Хартнъл — трябва да извади една от многобройните бутилки с пиролизно масло от грижливо закрепения върху шейната багаж, да се запали малкият спиртник и да се разтопи в канче сняг до гореща вода — не за пиене, жаждата си утоляваха от манерки, които държаха под шинелите си, за да не замръзне съдържанието им; водата им трябваше, за да я излеят по цялата дължина на дървените плъзгачи, потънали в снега и замръзнали в него.

И шейната се движеше по леда съвсем не като онези, които Гудсър помнеше от сравнително безгрижното си детство. Преди почти две години, по време на първите си излизания върху паковия лед, той беше установил, че по него човек не може да тича и да се пързаля — дори и ако е с обикновени обувки, — така както той беше правил вкъщи по повърхностите на замръзнали реки или езера. Някаква особеност на морския лед — почти със сигурност високото съдържание на сол — увеличаваше силата на триене, почти отнемайки възможността за хлъзгане. Леко разочарование за човек, желаещ да се попързаля като в детството си, но огромно напрягане на силите за отряд от мъже, опитващи се да теглят, бутат и изобщо да придвижват по такъв лед стотици фунтове снаряжение, натоварено на шейна, която сама по себе си също тежи стотици фунтове.

Това беше все едно да се мъкне тежък хиляда фунта дъсчен товар по неравна камениста земя. А за преминаването през торосите се изискваха същите усилия, колкото и за преодоляването на високи колкото четириетажна сграда струпвания от каменни блокове.

Този първи сериозен торос — само един от много, преграждащи пътя им на югоизток, докъдето им стигаше погледът — навярно беше висок около шейсет фута.

Развързаха грижливо закрепените отгоре консерви, кутии с бутилки пиролизно масло, одеяла, спални чували и тежката палатка, а накрая разтовариха тежащите между петдесет и сто фунта вързопи и кутии, които трябваше да замъкнат по стръмния склон до назъбения гребен, преди дори да се опитат да помръднат шейната.

Гудсър бързо осъзна, че ако торосите бяха сами за себе си — тоест просто спокойно израстваха от сравнително гладката повърхност на замръзналото море, — преодоляването им нямаше да изисква такива нечовешки усилия, каквито влагаха. Ала замръзналото море не само че не беше гладко, но и на разстояние между петдесет и сто ярда от всеки торос се превръщаше в наистина безумен лабиринт от неравен сняг, преобърнати глетчери и гигантски ледени блокове — лабиринт, през който трябваше да се премине, преди да започне същинското изкачване.

Самото изкачване никога не ставаше по права линия, а винаги по лъкатушещ път, с връщания назад, защото се налагаше да се търси опора за краката върху коварния лед и за ръцете върху ледени блокове, които всеки момент можеха да се откъртят. Докато се изкачваха, осмината мъже се нареждаха по склона в разкривен диагонал и предаваха един на друг тежките товари, изсичаха стъпала в леда с кирките си и се стараеха да не паднат и да не бъдат съборени от нещо. Кутиите се изплъзваха от заледените ръкавици и се разбиваха долу, което предизвикваше кратки, но впечатляващи изблици от проклятия на петимата моряци по-долу, преди Гор или Девьо да ги секнат със строги подвиквания. Налагаше се всяко нещо да бъде пакетирано и препакетирано по десет пъти.