Дан Симънс - Ужас

И най-накрая, на 3 юни, десет дни след заминаването на Гор, съгледвачите от наблюдателните постове на мачтите извикаха, че от югоизток се приближава отряд с шейна. Сър Джон допи чая си, облече се по подходящ начин и после се присъедини към тълпата хора, изтичали на палубата, за да не пропуснат нещо.

Сега отрядът можеше да се види дори от хората на палубата и когато сър Джон вдигна красивия си месингов далекоглед — подарък от офицерите и екипажа на двайсет и шест оръдейната фрегата, която Франклин беше командвал в Средиземно море преди двайсет и пет години, — само един поглед беше достатъчен, за да обясни явното смущение на съгледвачите.

На пръв поглед всичко изглеждаше наред. Петима души теглеха шейната, както и при отпътуването на Гор. Три фигури тичаха до шейната или зад нея, както и в деня на заминаването. Значи всичките осем бяха налице.

И все пак…

Една от тичащите фигури не приличаше на човешка. На разстояние повече от миля, мяркайки се между глетчерите и купчините от ледени блокове на мястото, което някога е било спокойно море, тя изглеждаше като малък, закръглен, безглав, но много космат звяр, тичащ зад шейната.

И, което беше по-лошо, сър Джон не виждаше отпред нито характерната висока фигура на Греъм Гор, нито крещящо червения шал, с който се кичеше първият офицер. Всички останали фигури, които теглеха шейната или тичаха — а лейтенантът определено не би тръгнал да тегли шейната, докато подчинените му са способни да го правят — изглеждаха твърде ниски, твърде прегърбени, твърде нискостоящи .

А най-лошото беше, че шейната изглеждаше твърде натоварена за завръщаща се от поход — на тръгване отрядът беше взел повечко консерви, разчетени за седмица закъснение, но вече бяха изминали три дни от предполагаемия краен срок за завръщане. За кратко сър Джон се изпълни с надеждата, че хората му са убили северен елен или друго едро животно и карат прясно месо, но после отрядът излезе иззад последния висок торос, все още на повече от миля разстояние от кораба, и сър Джон видя в далекогледа си нещо ужасно.

На шейната лежеше не северен елен, а две човешки тела, завързани над снаряжението и сложени едно върху друго по такъв коравосърдечен начин, по какъвто биха могли да се сложат само мъртъвци. Сър Джон ясно различи две непокрити глави, по една в двете краища на шейната, при това на главата на тялото, лежащо отгоре, се виждаха дълги бели коси, каквито не притежаваше никой от мъжете на борда на двата кораба.

Моряците вече спускаха въжен трап от борда на наклонения „Еребус“, за да подпомогнат спускането на пълния си капитан по стръмния лед. Сър Джон слезе до каютата си само колкото да добави към униформата си парадния си меч. После облече над униформата си, медалите и меча топлия си шинел, качи се на палубата и после, пухтейки и хъхрейки, подпирайки се на ръката на стюарда си, тръгна бавно надолу по склона, за да срещне онези или онова, което се приближаваше към кораба.

Една от причините доктор Хари Д. С. Гудсър да настоява да се присъедини към изследователския отряд беше стремежът да докаже, че той е не по-малко силен и способен от повечето участници в експедицията. Скоро осъзна, че не е така.

През първия ден той беше настоял — независимо от сдържаните възражения на лейтенант Гор и господин Девьо — да смени един от петте моряци, теглещи шейната, и по този начин да му позволи да си отдъхне, крачейки отстрани.

Гудсър не можа да направи почти нищо. Хамутът от кожа и корабно платно — който беше направен от шивача на платна и от домакините и се закрепваше за шейната с хитър възел, който моряците връзваха и развързваха за секунди, но с който Гудсър не можеше да се справи по никакъв начин — беше твърде широк за тесните му рамене и хлътналия му гръден кош. Колкото и да затягаше предния подпръг на хамута, той все му се изплъзваше. А той, на свой ред, постоянно се подхлъзваше на леда и падаше, нарушавайки ритъма дърпане-пауза-вдишване-дърпане, който следваха останалите четирима мъже. Доктор Гудсър никога не беше носил подобни ботуши за ходене по леда и забитите в подметките гвоздеи постоянно го караха да се препъва.

Не виждаше добре през тежките защитни очила с телена мрежа, но когато ги вдигна на челото си, само за минути едва не ослепя от яркия блясък на арктическото слънце. Беше облякъл твърде много пластове дрехи и няколко от най-долните от тях бяха пропити с пот, така че сега зъзнеше, въпреки че се беше загрял от извънредното напрягане на силите. Хамутът притискаше нервите му и прекъсваше циркулацията на кръв към тънките му ръце и студените му длани. Външните му ръкавици постоянно падаха. Тежкото му накъсано дишане стана толкова шумно, че той се засрами.