Дан Симънс - Ужас

Сега, докато сър Джон наблюдаваше как хората приключват товаренето на принадлежностите си върху тежката шейна, дребният лекар — той беше нисък, блед, хилав на вид, с тънка брадичка, нелепи бакенбарди и странно женствен поглед, който отвращаваше дори неизменно приветливия сър Джон — пристъпи предпазливо към капитана, опитвайки се да завърже разговор.

— Благодаря ви още веднъж за разрешението да се присъединя към отряда на лейтенант Гор, сър — каза дребният медик.

— Походът може да се окаже от неоценима важност за медицинското изследване на противоскорбутните свойства на широко разнообразие от флора и фауна, включително лишеите, целогодишно виреещи на Земята на крал Уилям.

Сър Джон неволно се намръщи. Лекарят нямаше как да знае, че някога командирът му беше оцелял, защото се бе хранил със супа от такива лишеи в продължение на няколко месеца.

— Няма за какво да ми благодарите, господин Гудсър — отвърна той сухо.

Сър Джон знаеше, че прегърбеното младо конте предпочита да се обръщат към него с „докторе“ вместо „господине“ макар че едва ли заслужаваше тази чест, тъй като, въпреки че беше от добро семейство, Гудсър беше учил за най-обикновен анатом. Макар и формално рангът му да беше равен на този на младшите офицери на борда на двата кораба, според сър Джон цивилният помощник-лекар заслужаваше само обръщението господин Гудсър.

Младият лекар се изчерви, обезкуражен от сухостта на командира си след шегите му с моряците, нахлупи ниско фуражката си и отстъпи три крачки назад върху леда.

— А, господин Гудсър — добави Франклин.

— Да, сър Джон?

Младежът вече целият беше пламнал и почти заекваше от смущение.

— Приемете извиненията ми за това, че в официалното ни съобщение, което ще бъде оставено в каменната пирамида на сър Джеймс Рос на Земята на крал Уилям, се съобщава само за двама офицери и шестима моряци в отряда на лейтенант Гор — каза сър Джон. — Продиктувах съобщението преди молбата ви да се присъедините към отряда. Ако знаех, че ще влезете в него, щях да напиша: „офицер, младши офицер, помощник-лекар и петима моряци.“

За момент Гудсър изглеждаше объркан, не съвсем сигурен какво иска да каже сър Джон, но после се поклони, нахлупи фуражката си още по-ниско, промърмори: „Добре, това не е проблем, разбирам, сър Джон“, и отново отстъпи назад.

След няколко минути, докато гледаше как лейтенант Гор, Девьо, Гудсър, Морфин, Фериър, Бест, Хартнъл и редник Пилкингтън се отдалечават на югоизток по леда, сър Джон, все така ведро усмихнат и външно спокоен, всъщност обмисляше възможността за неуспех.

Още една зима — още една пълна година — в ледовете можеше да ги погуби. Експедицията щеше да остане без храна, въглища, масло за фенерите и ром. Изчерпването на последния елемент от списъка можеше да доведе до метеж.

Нещо повече, ако лятото на 1848 година се окажеше толкова студено и неотстъпчиво, колкото обещаваше да бъде това лято през 1847 година, още една зима или година в ледовете можеше да унищожи единия или и двата кораба. Както при многото провалили се експедиции преди това, и на сър Джон и хората му щеше да им се наложи да се спасяват с бягство, влачейки по проклетия лед лодките и сглобените набързо шейни, молейки се за открити води, а по-късно — проклинайки ги, когато шейните започнат да пропадат под леда, а насрещните ветрове започнат да връщат лодките обратно към паковия лед; в същото време достигането на свободни води щеше да означава денонощно гребане за изтерзаните от глад хора. А после, даваше си сметка сър Джон, предстоеше сухопътен етап от опита за спасение — осемстотин и повече мили път през безформени скали и лед, по бързо течащи реки, чиито дъна са осеяни с огромни камъни, всеки от които е способен да разбие малките им лодки (а по-големите лодки не са подходящи за реките в Северна Канада, той знаеше това от опит), а още и срещи с ескимоси, най-често враждебно настроени, крадливи и лъжливи въпреки дружелюбната им външност.

Сър Джон продължи да гледа, докато Гор, Девьо, Гудсър и петимата моряци с шейната не се изгубиха в лъщящите ледове на североизток, като лениво се чудеше дали не е трябвало да си вземат кучета за пътуването.

Сър Джон никога не беше харесвал идеята да се взимат кучета на арктическите експедиции. Животните понякога влияеха благотворно на духа на хората — поне докато не се наложи да бъдат застреляни и изядени, — но в края на краищата те бяха мръсни, шумни и агресивни създания. На палубите на корабите, превозващи достатъчно количество кучета, че да се окажат полезни — тоест да могат да бъдат впрягани в шейни, както беше прието сред гренландските ескимоси, — непрекъснато се чуваше лай, навсякъде бяха наблъскани кучешки колиби и постоянно вонеше на екскременти.