Дан Симънс - Ужас

Съобщението, което беше продиктувал сър Джон — написано с почерка на Гор — беше, по негово мнение, сбито и делово:

… май 1847 година. Корабите на НВ „Еребус“ и „Ужас“ презимуваха в ледовете на 70°05′ северна ширина и 98°23′ западна дължина. Зимата на 1846–47 г. прекараха край остров Бичи на 74°43′28″ северна ширина и 90°39′15″ западна дължина, като преди това напреднаха по протока Уелингтън до 77° северна ширина и се върнаха обратно покрай западното крайбрежие на остров Корнуолис. Експедицията е под командването на сър Джон Франклин. Всичко е наред. Отряд в състав двама офицери и шестима моряци напусна корабите в понеделник, 24 май 1847 г. Лейт. Гор, пом.-кап. Девьо.

Франклин инструктира Гор и Девьо да се подпишат под посланието и да попълнят датата, преди да запечатат цилиндъра, и да го скрият дълбоко в каменната пирамида на Джеймс Рос.

Това, което Франклин не забеляза по време на диктуването — а и лейтенант Гор не го поправи, — беше, че е дал грешни дати за зимуването край остров Бичи. Те бяха прекарали в убежището си край Бичи първата зима, през 1845/46 година; сегашното ужасно зимуване сред паковите ледове се случваше през зимата на 1846/47 година.

Както и да е. Сър Джон беше убеден, че е оставил маловажно съобщение за идните поколения — вероятно за някой историк от Военноморския флот, желаещ да добави артефакт към бъдещия доклад на сър Джон за експедицията (сър Джон възнамеряваше да напише книга, приходите от която щяха да направят личното му състояние почти същото като на съпругата му), — а не че е продиктувал важен документ, който ще бъде прочетен от някого в близко бъдеще.

Сутринта, когато потегляше отрядът на Гор, сър Джон се облече топло и слезе на леда, за да им пожелае на добър час.

— Взехте ли всичко необходимо, господа? — попита сър Джон.

Първият лейтенант — четвърти в командването след сър Джон, капитан Крозиър и командир Фицджеймс — кимна, както и неговият подчинен, втори помощник-капитан Девьо, който леко се усмихна. Слънцето беше много ярко и мъжете вече носеха очилата с телена мрежа, с които господин Озмър, домакинът на „Еребус“, ги беше снабдил, за да предпазват очите си от заслепяващата слънчева светлина.

— Да, сър Джон. Благодаря ви, сър — рече Гор.

— Достатъчно вълна? — пошегува се сър Джон.

— Тъй вярно, сър — отвърна Гор. — Осем пласта дрехи от вълната на добре остригани нортъмбърландски овци, сър Джон, даже девет пласта, ако броим и долните гащи.

Петимата моряци се засмяха на шеговития разговор на офицерите си. Сър Джон знаеше, че хората му го обичат.

— Е, готови ли сте да нощувате върху леда? — попита сър Джон един от моряците, Чарлс Бест.

— Тъй вярно, сър Джон — отвърна ниският, но набит млад моряк. — Взимаме с нас холандската палатка, сър, и осем одеяла от вълча кожа, в които да се увиваме. И двайсет и четири спални чувала, сър Джон, които домакинът ни уши от одеяла на „Хъдсън Бей“. На леда ще ни бъде по-топло, отколкото на борда на кораба, милорд.

— Чудесно, чудесно — каза сър Джон разсеяно.

Той гледаше на югозапад, където Земята на крал Уилям — или остров Крал Уилям, ако можеше да се вярва на безумната теория на Франсис Крозиър — се разпознаваше само по лекото потъмняване на небето над самия хоризонт. Сър Джон се молеше на Бог, съвсем буквално, Гор и хората му да намерят свободна за плаване вода край брега или преди да оставят посланието от експедицията, или след това. Сър Джон беше готов да направи всичко възможно — дори и невъзможното, — за да преведе и двата кораба въпреки повредите на „Еребус“, през омекналия лед, стига изобщо да омекнеше, към сравнително по-безопасните крайбрежни води и към вероятно спасение на сушата. Край брега можеха да намерят спокоен залив или пясъчна ивица, където дърводелците и инженерите да успеят да ремонтират „Еребус“ — да изправят водещия вал, да заменят гребния винт, да укрепят изкривената вътрешна желязна арматура и вероятно да възстановят част от липсващата желязна обшивка, което би им позволило да продължат да плават. В противен случай, мислеше си сър Джон — макар че още не беше споделил тази мисъл с нито един от офицерите си, — щяха да осъществят отчайващия план на Крозиър от миналата година: да закотвят „Еребус“, да прехвърлят намаляващите му запаси от въглища и екипажа в „Ужас“ и да поемат на запад покрай брега с препълнения (но ликуващ, не се съмняваше сър Джон) оцелял кораб.

В последния момент помощник-лекарят на „Еребус“, Гудсър, беше помолил сър Джон да му позволи да се присъедини към отряда на лейтенант Гор и макар че нито лейтенантът, нито втори помощник-капитан Девьо бяха изпаднали във възторг от тази идея — Гудсър не се ползваше с популярност нито сред офицерите, нито сред екипажа, — сър Джон беше дал разрешение. Помощник-лекарят беше посочил като аргумент необходимостта да се събере повече информация за ядивните животински и растителни форми, които могат да се използват в борбата срещу скорбута — главната заплаха за всички арктически експедиции. Също така той се интересуваше особено много от поведението на единственото животно, виреещо наоколо в това странно арктическо лято, което въобще не приличаше на лято — бялата мечка.