Флагманът на сър Джон Франклин, наясно е Крозиър — както са наясно и сегашният му капитан, Джеймс Фицджеймс, и екипажът му, — никога повече няма да плава.
Преди да излезе в осветеното от фенерите на „Еребус“ пространство, Крозиър пристъпва зад един висок десет фута връх на глетчер и избутва Безмълвната зад гърба си.
— Хей, на кораба! — изревава той с възможно най-силния си глас, с какъвто се подават командите в корабостроителниците.
Проехтява изстрел и леденият връх на пет фута от Крозиър се взривява във фонтан от ледени късчета, блестящи под мъждивата светлина на фенера.
— Престани, проклет да си, сляп ли си, шибан малоумен идиот! — разкрещява се Крозиър.
На палубата на „Еребус“ настава суетня — някакви офицери отнемат пушката от ръцете на малоумния идиот часовой.
— Всичко е наред — казва Крозиър на присвилата се ескимоска. — Сега можем да тръгваме.
Той се спира — и не само защото Безмълвната дама не излиза подир него на осветеното място. Той вижда лицето й под отблясъците от фенерите, и тя се усмихва. Пълните й устни, които винаги са неподвижни, сега са леко извити нагоре. В усмивка. Сякаш тя го е разбрала и избухването му я забавлява.
Но преди Крозиър да се увери, че това наистина е усмивка, Безмълвната отстъпва в сянката на ледените форми и изчезва.
Крозиър поклаща глава. Ако тази луда жена иска да замръзне там, така да бъде. На него му предстои сериозен разговор с капитан Фицджеймс, а после дълга разходка обратно в мрака, преди да легне да спи.
Осъзнавайки, че не чувства краката си поне от половин час, Крозиър уморено тръгва нагоре по склона от мръсен лед и сняг към палубата на разбития флагман на покойния сър Джон.
70°05′ северна ширина, 98°23′ западна дължина
Май 1847 г.
Капитан сър Джон Франклин навярно беше единственият човек на борда на двата кораба, който поне външно запази спокойствие, когато пролетта и лятото просто не се появиха през април, май и юни 1947 г.
На първо място, сър Джон не обяви официално, че са заседнали в ледовете за още една година; не беше и нужно да го прави. Предишната пролет, край остров Бичи, екипажът и офицерите бяха наблюдавали с огромно нетърпение не само изгрева на слънцето, но и как паковият лед се разпада на отделни ледени късове и се превръща в ледена каша, как се появяват свободни за плаване потоци и ледът отпуска хватката си. В края на май 1846 година те отново плаваха. Но не и тази година.
Предишната пролет екипажът и офицерите бяха наблюдавали завръщането на многобройните птици, китове, риби, лисици, тюлени, моржове и други животни, да не говорим за позеленяването на лишеите и ниската калуна на островите, към които те плаваха в началото на юни. Не и тази година. Отсъствието на свободни за плаване води означаваше, че няма да има нито китове, нито моржове, няма да има и почти никакви тюлени — няколкото пръстенчати тюлена, които видяха, бяха толкова трудни за хващане или прострелване, колкото и рано през зимата — и изобщо нищо освен мръсен сняг и сив лед навсякъде наоколо, докъдето стига погледът.
Температурата оставаше ниска, въпреки че слънцето стоеше на небето все по-дълго с всеки изминал ден. Макар че в средата на април Франклин нареди на двата кораба да бъдат сложени всички реи, рангоутът, такелажът и нови платна, от тях нямаше никаква полза. Котлите се пускаха само за нагряване на водата в тръбите на отоплителната система. Съгледвачите докладваха за монолитна бяла пустош, простираща се до хоризонта във всички посоки. Айсбергите си оставаха на местата, където бяха замръзнали миналия септември. Фицджеймс и лейтенант Гор заедно с капитан Крозиър от „Ужас“ установиха по разположението на звездите, че течението премества паковия лед на юг със скорост само миля и половина на месец, но леденото поле, в което бяха заседнали, през цялата зима се въртеше обратно на часовниковата стрелка, така че те постоянно се връщаха там, откъдето бяха тръгнали. Торосите продължаваха да се надигат покрай тях все едно гигантски къртици прокопават леда. Ледът стана по-тънък — отрядите, пробиващи противопожарни дупки, сега виждаха водата под него — но все още си оставаше широк повече от десет фута.
Капитан сър Джон Франклин успяваше да запази спокойствие благодарение на две неща: своята вяра и мисълта за жена си. Искрената християнска вяра служеше на сър Джон като спасителен пояс дори когато бремето на личната отговорност и безизходността се опитваше да го повлече надолу. Той знаеше, и горещо вярваше, че всичко се случва по Божията воля. Това, което за останалите изглеждаше неизбежно, не беше непременно такова и във вселена, ръководена от състрадателния и милостив Бог. Ледът можеше да се разтопи внезапно в средата на лятото, до което сега оставаха по-малко от шест седмици, и те можеше и да успеят дори с няколко седмици каране под пара и с платна триумфално да достигнат Северозападния проход. Можеха да карат под пара на запад покрай крайбрежието, докато не свършат запасите от въглища, а после да изминат останалия път до Тихия океан на платна и да се измъкнат от опасните северни ширини някъде в средата на септември, точно преди паковият лед да се втвърди отново. Франклин беше преживявал и по-големи чудеса през живота си. Самото му назначаване за началник на тази експедиция — на шейсетгодишна възраст, след унижението, преживяно в Земята на Ван Димен — беше невероятно чудо.
Читать дальше