Дан Симънс - Ужас

— В такъв случай дръжте скалпела си под ръка, господин Педи — казва Крозиър, след което пристъпва през завесата към странно тихия район на моряшката столова.

В слабо осветения камбуз го очаква Джопсън с вързопче топли сухари.

Крозиър се наслаждава на разходката си въпреки промъкващия се студ, който го кара да чувства лицето си, пръстите, краката и стъпалата така, сякаш горят. Той знае, че така е по-добре, отколкото да ги усеща вцепенени. И се наслаждава на разходката си въпреки факта, че сред бавните стонове и внезапните писъци на леда, движещ се под него и около него в мрака, и непрекъснатия вой на вятъра той е уверен, че нещо го дебне.

Двайсет минути след началото на двучасовата му разходка — тази нощ повече катерене, промъкване, спускане по задник надолу по склоновете на торосите, отколкото разходка — облаците се разпръскват частично и луната в последна четвърт озарява фантастичен пейзаж. Луната е достатъчно ярка, за да се вижда около нея ореол от блещукащи ледени кристалчета — всъщност, както забелязва Крозиър, два концентрични ореола, като по-големият от тях покрива една трета от нощното небе на изток. Няма звезди. Крозиър намалява пламъка на фенера, за да пести масло, и продължава да крачи напред, като опипва с взетия от кораба прът всяко черно петно по пътя си, за да се увери, че е просто сянка, а не цепнатина или дупка. Той вече е достигнал източния склон на айсберга, който сега скрива луната от него и хвърля черна и усукана сянка върху леда, дълга четвърт миля. Джопсън и Литъл бяха настояли да вземе със себе си пушка, но той им бе отвърнал, че не иска да носи излишна тежест по време на прехода си. Ала преди всичко той не вярва, че би имало някаква полза от пушка срещу врага, който те имаха предвид.

В момента Франсис Роудън Мойра Крозиър се наслаждава на двата часа самота в ледовете. От време на време се спира, за да си поеме дъх, след като преодолее някой особено висок нов торос — хората и от „Еребус“, и от „Ужас“ се стараят да поддържат проходима своята част от пътя между корабите, при това екипажът на „Ужас“ работи по-усърдно от екипажа на „Еребус“ през последните месеци, но грижливо изсечените от тях стъпала и прокараните коридори през торосите и върховете на глетчерите постоянно биват заличавани от вятъра, движението на ледовете, навалелия сняг или пропаданията на глетчери. Резултат от всичко това са постоянните изкачвания, спускания чрез пързаляне и заобикаляния по време на тазвечерната му разходка.

По време на едно от редките затишия, когато странната тишина се нарушава само от тежкото му дишане, Крозиър изведнъж си спомня за подобен момент в детските си години, когато веднъж през зимата той се прибираше късно вкъщи сред разходка из хълмовете с приятели — тогава отначало беше тичал през покритата със скреж пустош, за да се прибере по светло, но после, на около половин миля от дома, се бе спрял. Крозиър си спомня как беше стоял там, наблюдавайки светещите прозорци в селото, докато последните остатъци от зимния сумрак не бяха изчезнали от небето и околните хълмове не се бяха превърнали в неясни, черни, размити форми, непознати на малкото момче. Накрая дори собственият му дом, виждащ се на края на градчето, изгуби яснота на очертанията в сгъстяващия се мрак. Крозиър си спомня как снегът беше започнал да вали, а той стоеше сам в тъмнината зад каменните стени на кошарата, осъзнавайки, че ще яде бой заради закъснението си, но все не намираше сили да тръгне към светлините на къщата, наслаждавайки се на мекия звук на нощния вятър и на мисълта, че той е единственото момче — може би даже единственото човешко същество, — което тази нощ се намира тук, в мрака, на ветровитата, заскрежена ливада, и усеща мириса на падащия сняг, отчужден от светещите прозорци и домашните огнища, ясно съзнаващ, че принадлежи към селото, но не е част от него в този момент. Това беше вълнуващо, почти еротично усещане — забраненото осъзнаване на собственото „аз“, отделено от всичко в студа и мрака. Изпитва същото нещо сега, както го е изпитвал неведнъж през годините арктическа служба на срещуположните полюси на Земята.

Нещо се спуска от високия торос зад гърба му.

Крозиър усилва подаването на масло към фитила и оставя фенера върху леда. Кръгът от златиста светлина достига едва до петнайсет фута далечина и кара мрака по-нататък да изглежда още по-гъст. Капитанът премества пръта в лявата си ръка, измъква със зъби дебелата си дясна ръкавица и я пуска да падне върху леда. Бърка в джоба на шинела с дясната си ръка, сега останала само с по-тънката долна ръкавица, и изважда пистолета. Когато хрущенето на леда и снега по склона на тороса се усилва, той запъва ударника. Застанал е в сянката на айсберга, преграждащ лунната светлина, и различава само очертанията на грамадните ледени блокове, които сякаш помръдват и потрепват под мъждукащата светлина от фенера.