Дан Симънс - Ужас

Накрая идваше ред и на най-тежкото — самата шейна, с може би половината багаж все още закрепен върху нея; теглеха я, бутаха я, издигаха я, завъртаха я и пак я повдигаха и влачеха към билото на всеки от неравните тороси. Дори най-отгоре не можеха да си починат, защото само след минута щяха да започнат да измръзват под осемте пласта пропити от пот дрехи.

След като привържеха въжета към вертикално забити подпори и към скобите в задната част на шейната, няколко от мъжете заставаха отпред, за да подпират шейната по време на спускането й — обикновено това бяха едрият морски пехотинец Пилкингтън, както и Морфин и Фериър, — докато останалите, здраво опирайки се в леда чрез забитите в подметките гвоздеи, започваха да я спускат под съпровода на синхронен хор от пъшкане, викове, предупреждения и поредните проклятия.

После всички отново грижливо товареха шейната, внимателно проверяваха дали всичко е закрепено както трябва, загряваха вода, за да полеят замръзналите в снега плъзгачи, и продължаваха по пътя си през лабиринта от другата страна на тороса.

Половин час по-късно наближаваха следващия торос.

Първата нощ сред ледовете остави ужасяващи спомени у Хари Д. С. Гудсър.

Лекарят никога през живота си не беше нощувал на открито, но той знаеше, че Греъм Гор казва истината, когато през смях подхвърли, че в леда всичко става пет пъти по-бавно: разопаковането на вещите, запалването на спиртниците и печките, разпъването на кафявата холандска палатка, завинтването на закотвящите колчета, разстилането на многобройните одеяла и спални чували и особено подгряването на консервираната супа и свинското месо, които носеха със себе си.

И през цялото време човек трябваше да се движи — да размахва ръце и крака, да тъпче земята; в противен случай крайниците му щяха да измръзнат.

В едно нормално арктическо лято, напомни господин Девьо на Гудсър, давайки за пример предишното им лято, когато се движеха през разлома в ледовете на юг от остров Бичи, температурата на тази географска ширина в слънчев и безветрен юнски ден можеше да достигне трийсет градуса по Фаренхайт 34 34 Минус един градус по Целзий. . Но не и това лято. Лейтенант Гор измери температурата на въздуха в десет вечерта — времето, когато се спряха да лагеруват и слънцето все още стоеше над южния хоризонт на напълно ясното небе, — тя се оказа минус два градуса 35 35 Минус осемнайсет градуса по Целзий. по Фаренхайт. По време на обедната им почивка за по чаша чай със сухари термометърът показваше едва шест градуса 36 36 Минус четиринайсет градуса по Целзий. .

Холандската палатка беше малка. В снежна буря би могла да им спаси живота, но първата нощ в ледовете беше ясна и почти безветрена, така че Девьо и петимата моряци решиха да спят навън върху вълчите си кожи и насмолени платна, само в спалните си чували на „Хъдсън Бей Къмпани“ — щяха да се прехвърлят в претъпканата палатка единствено ако времето се развалеше, — и след кратко колебание Гудсър реши да спи навън с останалите, вместо вътре с лейтенант Гор, колкото и приятна компания да беше лейтенантът.

Слънчевата светлина беше влудяваща. Тя помръкна около полунощ, но небето си оставаше светло като в Лондон в осем часа вечерта и Гудсър по никакъв начин не можеше да се застави да заспи. Чувстваше такава физическа умора, каквато не беше изпитвал никога по-рано, и пак не можеше да заспи. Осъзна, че му пречи болката в мускулите от напрягането на силите през деня. Искаше му се да беше взел лауданум със себе си. Малка глътка от него щеше да му донесе облекчение и да му позволи да се унесе. За разлика от някои от лекарите, имащи право да предписват наркотични вещества, Гудсър не беше наркоман — той използваше различни опиати само когато се налагаше да заспи или да се съсредоточи. Не по-често от един-два пъти седмично.

И му беше студено . След като хапна загряна супа и говеждо от консерва и се разходи из ледения лабиринт в търсене на уединено място, където да се облекчи, също за пръв път в живота си на открито — давайки си сметка, че трябва да действа бързо, ако не иска да му замръзнат някои много важни органи, — Гудсър се настани върху едно от големите шест на пет фута одеяла от вълча кожа, разви личния си спален чувал и пропълзя надълбоко в него.

Но не достатъчно надълбоко, че да се сгрее. Девьо му беше обяснил, че трябва да свали ботушите си и да ги вземе със себе си в чувала, за да не замръзне кожата им — в един момент Гудсър убоде стъпалото си в гвоздеите, забити през подметката на единия ботуш — ала всички мъже легнаха да спят, облечени с връхните си дрехи. Вълненото облекло — цялото вълнено облекло, осъзна Гудсър не за пръв път от началото на пътешествието — беше пропито с пот след тежкия дълъг ден. Безкраен ден.